Докато разговаряме на улицата пред италианската сладкарница Confetti в София, двама младежи спират и с неудобство питат Иван откъде е купил палтото си. Палтото е от черен фин вълнен плат, с подплата от изкуствен астраган и овална яка, която елегантно защитава от нахалните снежинки. Силуетът му рязко се откроява сред безформените и безцветни мъжки шуби, якета и парки, с които се разминаваме по тротоара. Иван любезно обяснява, че си го е ушил сам, и след кратък разговор приема… поръчка за палто. Откроява се и в заведението с елегантния смокинг и папийонка, които е сложил за представянето на книгата „Втората България“ на журналистката Милена Димитрова. Книга, която започва с историята на младия Иван Донев, заминал да учи сценография в Италия преди 13 години, а днес дипломиран дизайнер и известно име във висшата мода.
Обичам да сядам на чаша капучино с него и да си говорим за Италия, кухнята и културата й, музиката и архитектурата й, за пътуванията му по света – Катар, Индия, Египет, САЩ, Холандия, Китай, Турция, Япония… От всяко пътуване за някоя модна седмица или събитие Иван се връща с награда. Наградите, които той с лекота колекционира, както други колекционират марки, са вече двайсетина.
Обичам да си говорим и за мода. Той познава детайлно историята на модата не само защото е завършил първата академия за мода в Италия Accademia d`Alta Moda e d`Arte del Costume Кoefia (Академията за висша мода и изкуство на костюмите Коефия) в Рим, но и защото модата е неговата страст, неговият начин да наблюдава света и да го пресъздава. „Той е несъмнен пример за удивителен синтез на талант и трудолюбие, интелигентност и шивашко майсторство, любознателност и стоицизъм. Неговата ръчна обработка на облеклото не може да се характеризира по друг начин освен като перфектна, уникална, изключително стойностна.
Роклите и като цяло облеклата, създадени от Иван Донев, предизвикват изумление не само с елегантната си линия, кондензирана женственост и нежен сексапил, но и със своеобразното вълшебство да съединяват миналото и настоящето, да миксират цвета на древните култури с атмосферата на постмодерното ни битие“, пише проф. Любомир Стойков в мотивите си към наградата „Златната игла“ за дизайнер на годината, която Иван Донев получи през 2018-а, само шест години след дипломирането си в Академия Коефия.
Обичам и да наблюдавам прецизните му движения, когато създава една дреха, изпипвайки всеки детайл, внасяйки история и загадъчност в нея. В ателието му има старинни метални гайки за колан на Dior, купени от антиквариат някъде в Северна Франция, невероятни като форма и изработка копчета, истински произведения на изкуството, рециклирани кожени яки, старинни аксесоари и купища платове, които той не просто купува, а открива в чужбина по време на пътешествията си. И чиито качества, не, чиято душа той познава перфектно: шифон, копринен шантунг, микадо, креп, деворе, както и модерните технически платове на основата на найлона. Безкрайно любопитни неща може да разкаже за химията и биологията на тъканите (на тази тема изнася лекции в университети по мода в чужбина, впрочем отскоро и в България като гост-лектор). Цяла лекция може да ми изнесе за подгъва и ролята му в дрехата на една жена. Както и за съкровищата на световната мода, открити от него в архивите на модните къщи, когато работи по проект с някоя италианска компания.
Но истинското съкровище в ателието му е една старинна крачна машина Singer, произведена през 1899 година и купена на търг, чиято история ще ви разкажем в интервюто.
Обичам да го слушам и как пее, при това на италиански – с чист, звучен тенор. Всъщност неговата мечта са били музиката и хореографията – такова училище е записал първо у нас, за фолклор, а след това заминал за Италия с идеята да запише сценография. Но Съдбата е решила да не го остави да пропилява таланта си на художник и дизайнер.
Иван Донев получи писмо от италианската компания Suitex, че е един от победителите в техния конкурс „Enjoy your talent“ в категорията дамска мода. Suitex e консултантска компания в сферата на луксозната мода, а проектите й са свързани с иновации в производството на текстил и насърчаване на млади таланти в областта на дизайна. И така, на 26 март Иван Донев ще отлети за Милано, за да вземе поредната си награда. При това като първия чужденец, спечелил конкурс на Suitex.
Ето за какво разговаряхме с него на чаша капучино.
Ти би могъл с лекота да намериш място в дизайнерския екип на всяка голяма модна марка в Италия и да осребриш добре уменията си. Вместо това предпочете преди година да се върнеш в родния си град Раковски и да работиш за собственото си име. Защо?
През последната година животът ми е разделен между България и Италия. Разбира се, Рим винаги остава голямата ми любов. В този град се събуждам вдъхновен и влюбен. Но сега пътувам повече до Милано и Флоренция, а „щабквартирата“ ми в България е в Пловдив. Бях на 11 години, когато със сестра ми заживяхме на квартира сами в Пловдив, аз учех в музикално училище. Върнах се тук, защото искам да работя за себе си, за своето име, а не за голяма компания в чужбина, в която дори дизайнерите ръководители на отдели са просто винтче от голямата машина. Избрах по-трудния път, давам си сметка. Но имам възможност да пътувам често, за да представям колекциите си, работя по проекти в чужбина, преподавам в училища и университети, в които се учи мода. Правя консултации за създаването на нови линии в различни компании или за разнообразяването на стила им. А иначе в Пловдив се чувствам добре, прекрасен и романтичен град, въпреки че в България борбата за оцеляване надделява над вдъхновението. А за един артист това е осакатяващо. Една от причините да се прибера в България или да прекарвам повече време тук е, че искам с работата и опита си да допринасям за позитивна промяна.
Превръщаш емоциите си в дрехи. Дрехите разказват история, нали?
Първата ми колекция – моят дебют на Седмицата на висшата мода в Рим през 2012 г., беше абсолютно черна, драматична, готическа. Изплаках с нея историята си за годините, които прекарах в Италия като студент, работейки на най-различни места – като чистач, сервитьор, детегледач, аниматор, фризьор, за да мога да си плащам обучението. Изминавах километри пеша, не отказвах никаква работа, всеки ден ходех и на лекции уморен до смърт, а нощем не знаех дали да уча, да почивам или да се храня. Месеци наред бях само на мляко и бисквити на килограм. Парите ми отиваха за академични такси, музеи, цветни моливи, хартия и платове, едва успявах да си платя наема.
