Ако въведете търсене за „красиви жени“ в Google изображения, има вероятност резултатите да съдържат безброй снимки на млади бели жени с фин силует и златист тен, с тесен прав нос, меки сочни устни и дълга коса на вълни. Това е идеалната жена на нашето общество. Лицето й е във всяко списание, реклама, билборд, социални медии... Тя е стандартът, по който преценяваме другите. Всяка година харчим милиарди за членство във фитнес клубове, козметични ритуали, за продукти против стареене на кожата и на организма, за пластични операции... с надеждата да се доближим до „идеала“.

Дао на съвършенството

Помня, сякаш беше вчера: бях на 23, току-що родила детето си, а интернет вече ме беше обсебил с възможностите си. Четях много за упражнения, тренировки и всевъзможни начини да върна формата си – за деветте месеца се сдобих с 33 допълнителни килограма. И, разбира се, попадах на какви ли не изказвания – „ако не успееш да стигнеш до фитнеса, ще си останеш свиня“, „след кърменето гърдите увисват и само силикон ги спасява“. Не беше трудно да се посветя на спорта – до късните месеци на бременността ми не помнех ден, в който да не съм тренирала. Бавно и постепенно се върнах към спортуването, но тъй като не можех да стигна до фитнеса, се обсебих от ходенето пеша – по 4–5 часа на ден. Всеки ден! Да, за два месеца се лиших от излишните килограми и върнах топформата си (все пак бях на 23), но това ме изпълни сякаш с повече увереност и самочувствие от самия факт, че бях станала майка. С връщането на формата ми си върнах себеусещането. И все пак се изумявах, когато чувах комплименти за визията ми – нима само тя имаше значение и се беше превърнала в условие за самочувствието ми?

Защо съществуват стандартите и защо се стремим към тях?

В човешката природа е заложено да приписваме всичко положително на красотата. Да сме заобиколени от красиви неща е част от усещането ни за щастие, кара ни да се чувстваме удовлетворени от живота. Именно тази оценка на красотата води до много тясна представа какво означава привлекателна жена. И крачката до окончателното й маркиране като стандарт за сравнение е малка.

Оценяването на жената по единствен критерий „външен вид“ е още едно доказателство, че съвременното общество е обсебено от физическата привлекателност, като предпочитание се отдава на младостта и бялата кожа. Това е вредна идея, която ни принуждава да се опитваме да вкараме собствената ни външност в клишето на стандартите.
В книгата на Наоми Уолф „Митът за красотата“ е изложена тезата, че манията на обществото за красота е форма на потискане на жените:

„Колкото повече знакови и материални пречки преодоляват жените, толкова по-строго, силно и жестоко ни обременяват образите на женската красота... През изминалото десетилетие (книгата е издадена през 1990 г., б.а.) жените разчупват властовата структура, но междувременно хранителните разстройства нарастват драстично, козметичната хирургия става най-бързо развиващата се специалност..., порнографията се превръща в основна медийна категория..., а 33 хил. американски жени посочват в проучвания, че предпочитат по-скоро да свалят 10–15 кг от теглото си, отколкото да постигнат каквато и да е друга цел... Повечето жени имат повече пари, власт и законово признание, отколкото жените са имали в миналото, но по отношение на външния си вид ние се чувстваме по-зле, отколкото нашите несвободни баби.“

Уолф твърди, че идеалите за женска красота в културата ни са отрова за свободата ни. 30 години по-късно нещата не са се променили много, въпреки технологичното развитие и постиженията в медицината и психологията. Идеалният женски архетип поражда конкуренция сред жените, сравнима с расовото неравенство – високи, слаби, красиви срещу възрастни, ниски и пълнички. Това все още е силно забележимо в модната индустрия, въпреки революционното постижение на стандарта „plus size”. Състоянието на хроничен стрес се приема за нормално, но най-малкото отклонение от идеала – не!

Какво можем да направим? Да обезценим идеала за красота? Да изместим акцента от физическите данни, когато оценяваме жената? Да разширим спектъра на думата „красота“? Това, ще кажете, сме го направили отдавна! Обаче, усещаме ли ефекта? Всъщност откъде започват промените?

Трудно е да бъдеш идеална

Сравнението днес е основен инструмент за движение напред, който обаче може да се окаже пагубен за самочувствието. Като модната индустрия – приятел за тези, които знаят какво искат, и бездушна машина за неуверените в себе си. Основно тя „работи“ с чувството за вина („Длъжна си да бъдеш красива!“). След многобройните интервюта, които съм направила  с естетични дерматолози и пластични хирурзи, се освободих от подсъзнателното сравнение. Днес, особено когато възможностите на медицината и на козметиката са толкова широки, е много важно да развием критично мислене, благодарение на което да различаваме тенденциите от идеалния образ. Ако заемем модните термини – „it нещата са тенденция, а класиката е вечна“, сочните устни и изваяните скули са преходни, а изящната талия и идеалният овал на лицето са вечни. Целта на пластичната хирургия е не да подобри физическите ни данни, а да подобри качеството ни на живот в социума. Проблемът е, че това трудно приключва с една ринопластика. Мозъкът с лекота отчита елементарния бюти код: големи очи – фин нос – сочни устни. Но за оценката на необичайната външност се изискват повече усилия и най-малкото да имаме формирани критерии, натрупани след образование или поне достатъчно продължително съзерцаване на произведения на изкуството.

Родом от детството

Да, промените във външността  може да се случат много бързо, но какво се случва в главата? Дисморфофобия – натрапчиво усещане за физическа несъвършеност. Проблемът често се крие в детството – каква изненада, а?!  Според психотерапевтите за детето е важно да чува, че е красиво. При това трябва да се избягват сравненията – без изречения като „ти си по-симпатична от нея“ или „ако отслабнеш, той ще ти обърне внимание“.  Те са убиец на увереността в себе си и са причина детето да израсне като личност без вътрешни опори, подвластна на всякакви течения и тенденции.