„Останалото е пепел” е филм с епоха, както е прието да се казва и както е прието да се допълва - тези филми се правят трудно и са много скъпи. Пък и в България през последните 30 години са правени изключително малко подобни опити, а натрупванията в случая са важни.

В основната линия действието се развива няколко дни преди 9 септември 1944 г. Джордж (Нейтън Купър) е млад американски журналист, който пристига в България, за да се срещне с банкера, недалновидно приел да стане и министър без портфейл точно в тези последни дни преди деветосептемврийския преврат, Атанас Буров (Асен Блатечки). Тук Джордж се запознава с красивата тиха „сянка” на Буров – Мария (Диляна Попова) – и попада в в една, както ни уведомява задкадровият глас в трейлъра, „обречена”любовна история. Всичко това ни е разказано от възрастния вече Джордж(Бен Крос), който се изповядва пред журналистка (Неда Спасова).

Предизвикателствата на филмите с епоха са големи и все още не са лъжица за нашата уста. „Нашата”, т.е. на българското кино. Отдавна обаче май всички сме се съгласили, че от израза "като за български филм" няма особен смисъл и затова отказвам да го използвам, освен когато става въпрос за пари. Парадоксът е, че не парите са проблем на „Останалото е пепел”. Бюджетът му е около 250-300 хиляди, ако не се лъжа, а навсякъде по света ще се смеят дълго и от сърце на тази сума, когато става въпрос филм с епоха – но е целенасочено използван. Повече интериор, много малко градски екстериор, при това без общи планове, които да изискват стилизиране в съответствие с епохата на големи пространства, без масовки. Липсата на тези неща лишават филма от мащаб, но и до голяма степен го лишават от непоносима бутафорност, а това е по-важното.

Режисьорът на „Останалото е пепел” Георги Костов („Пистолет, куфар и три смърдящи варела”, „11А”, заедно с Михаела Комитова, „Секс академия за мъже”, за който избягвам да си спомням) се е опитал да направи филм 3 в 1 – хем да изгради портрет на личността Атанас Буров, хем да хване окото на зрителя с романтична любовна история, хем да разкаже за ситуацията в България в онези дни. От всичко по малко и в крайна сметка – нищо истински пълнокръвно. 

Асен Блатечки много трудно влиза в образа на Буров и далеч не липсата на физическа прилика е проблем. Такава всъщност има в достатъчна степен, особено след като човек си припомни как в действителност е изглеждал банкерът. Някои от нас си спомнят сериала „Жребият” от 1993 г. с режисьор Иванка Гръбчева по романа на Свобода Бъчварова „Земя за прицел”, в който главната роля – на Борис Скарлатов, чийто прототип е именно Атанас Буров – се изпълнява от Коста Цонев. Да, Коста Цонев е по-рафиниран, в по-голяма степен отговарящ на завършилия Сорбоната Буров, светският лъв, бридж майсторът, женкарят, но пък му липсва първичността на „другия” Буров, за когото се говори, че е бил готов винаги да се бие. Блатечки залага именно на тази негова страна и смятам, че изборът му можеше да бъде използван много по-пълноценно. На практика се получава един доста схематичен образ, който през определен период от време буквално ни уведомява за политическите и патриотичните си идеали в няколко свои минимонолога. Камерата някак специално се съсредоточава върху него и той започва да ги произнася по дразнещо демонстративен начин, на който тотално отказваш да повярваш. Това се случва дори в интимни моменти, когато си говори с жена си Майда. Току-що се е прибрал след дълъг и изтощителен ден у дома, тя го посреща, разменят си две-три не по-малко изкуствени приказки, камерата се застопорява върху лицето му и той започва рецитаторството за родината, политиката, властта. Въпрос на сценарий и на режисура, не на декори и определено не на пари. Най-съществените неудачи на филма не са въпрос на пари.

Бледото присъствие на журналиста Джон също „разрежда” филма, сваля емоционалния градус, а ако решите да гледате, ще разберете защо ролята му би трябвало да е по-ярка, по-активна. От една страна той е немият свидетел на случващото се, „летописец” на времето, от друга обаче има важна роля в романтичния пласт (няма да уточнявам каква точно, в случай, че решите да гледате филма). Така че актьорът в ролята на Джон, Нейтън Купър, също е неправилно „впрегнат” във филма, героят му не движи действието напред  и на практика е пасивен – дойде, видя и се влюби и точка.

Диляна Попова е съвсем на мястото си, пък нека продължават да я наричат „моделката”, колкото си искат. Както вече стана въпрос тя е „сянката” на Буров и се движи през целия филм като на забавен каданс, с безизразното лице на жена, обучена да мълчи и да говори само когато е необходимо. Тъжна жена войник. И тя обаче не е пощадена от няколко тотално неуместни и фалшиви сцени като например пасторалното нощно къпане в езерото на лунна светлина. Защо бе, хора?! Цялата любовна история – всъщност нейната Мария носи в себе си две любовни истории като едната само ни е подсказана и въпреки това тя е по-истинната – е също схематична до немай къде и минава отново през думите, през заявленията.

Най-привлекателното нещо в цялата тази история присъства само като преразказ – историята на връзката между Буров и Мария. Тези взаимоотношения са интересните – как са стигнали до това, което са в момента. През тази история, дори и измислена, вероятно би било по-адекватно да се опише Буров, а не през друга, която се случва под носа му. Тази история е огънят. Създателите на филма обаче кой знае защо са избрали да се съсредоточат само върху пепелта.