Не е трудно да повярваш в абсурдно-реалистичната история, която ти разказва „Котка в стената“, при това в откровено документална стилистика. Вярваш му до такава степен, че без да искаш го приемаш като документална възстановка на действителни събития, каквато и всъщност той се оказва. Е, може би възстановка е прекалено силна дума, но тези неща наистина се случват на един от членовете на режисьорския тандем – Мина Милева, която живее и работи като режисьор-аниматор във Великобритания от около 25 години. Въпреки това, ако Минева и Казакова не бяха успели да намерят верния тон, този определено хибриден филм (т.е. на ръба между документалното и игралното) много лесно можеше да се разпадне или да изгуби фокуса си. За щастие рискът в случая печели и това е битката, която печели войната, както се казва. При това някак небрежно и без претенция.

Вероятно знаете, че едно от най-успешните десетилетия за българското кино са 70-те години, когато се създават едни от най-гледаните и най-харесвани филми, част от които принадлежат към т.нар. „миграционен цикъл“ (пример – „Дърво без корен“) и отразяват важен социален процес – началото на урбанизацията у нас, обезлюдяването на селата и прочие. Отдавна смятам, че е време да се роди „емиграционен цикъл“, който да разкаже за голямото преселение на българите след падането на комунистическия режим през 1989 г. При това не само да разкаже за мотивите на милиони сънародници да потърсят друг живот извън родината (извинявам се, ако думата „родина“ обижда някого, че напоследък човек трябва да мисли три пъти преди да я произнесе, за да не го обвинят в краен национализъм), но и да хвърли светлина върху живота им там, върху онова, с което се сблъскват и то не само през призмата на носталгията. До този момент през изминалите 30 години това се е случвало спорадично и еднопланово  – подобен мотив има в „Стъпки в пясъка“, „Емигранти“, „Тилт“ и в други – но винаги „имитирайки“ чуждата среда и винаги, ограничавайки се с няколко сцени за тежкия живот на българския емигрант, дето с чужди хора чужди хляб дели и прочие.

„Котка в стената“ обаче е различен – филмът е сниман наистина в Лондон, наистина в Пекъм и това наистина има значение. Героите му са хора, които вече са се установили там и в една или друга степен са се интегрирали, станали част от обществото. Ирина (в ролята – актрисата Ирина Атанасова, която от 2003 г. живее в Лондон) е художник по професия и по душа, но за да издържа себе си и малкия си син Жожо (Орлин Асенов) работи на още две места - като аниматор на детски партита и като барман. Брат й Владимир (актьорът Ангел Генов, който също живее във Великобритания) живее с нея, опитва да си намери по-добра работа и й помага в грижите за детето. Важна подробност е, че за разлика от повечето си съседи Ирина не разчита на социални помощи и не е наемател, а собственик на апартамент във въпросния блок. И тъкмо когато тя смята, че вече е успяла да върже здраво двата края, идва новината, че общината е решила да направи цялостно саниране и смяна на дограмата на блока и всеки един от собствениците на апартаменти в този блок ще не ще трябва да плати немалката сума от 30 хиляди паунда, тъй като ремонтът ще покачи цената на имота му. Разбира се, от наемателите това не се очаква. Ирина трябва спешно да намери тази сума, но преди това тя решава да потърси съмишленици сред другите собственици. Междувременно тя намира на стълбището изоставена ръждивочервеникава котка и решава да я прибере, а в последствие се оказва, че котката изобщо не е изоставена, а принадлежи на едно странно семейство от същия блок - възрастна жена на име Деби (прекрасната актриса Гилда Уо, участвала до този момент само в реклами), 12-годишната й дъщеря Риана (Чилве Нвоколо), големият й син, чернокожата му приятелка и нейното дете от предишна връзка. Всички те са на социални помощи, безделничат и хейтят всички, които изискват от тях каквото и да е. Истинският конфликт между това шумно разнородно семейство и нашата Ирина избухва по повод котката, но впоследствие се разраства и обхваща доста по-съществени теми - расизъм, толерантност, социална (не)справедливост, всевъзможни предразсъдъци. И това ако не е котка върху горещ ламаринен Брекзит!

Въпреки остро-социалната си проблематика, която наистина напомня филмите на Кен Лоуч, както вече отбелязаха някои чужди критици, "Котка в стената" е решен в един по-скоро нежен и дори поетичен ключ. Може би една от причините е омиротворяващото присъствие на детето, но също така и уловената от оператора Димитър Костов мъгливоуютна атмосфера на лондонското предградие, в което се лутат всички тези хора, мечтаещи все пак за едно и също, въпреки пропастта помежду си. Допълнително акцентирана от наистина великолепната музика, специално написана от известния композитор Анди Каутън, изградената по този начин атмосфера е носещата конструкция на филма и дори нещо като невидим персонаж. Някак органично тромавата Ирина (и тази тромавост й придава достоверност) кръстосва през по-голямата част от филмовото време въпросния блок по хоризонталата и вертикалата, търсейки изход от ситуацията и дори само по механичния начин, по който го прави, разбираш как се е справила до този момент с живота там. Така е изградена биографията на персонажа - без да е натрапчиво и буквално. В същото време ми се струва, че през втората половина на филма сякаш режисьорите забравят, че тя работи, че няма време, че е изморена и я виждаме предимно как е у дома с детето си или при съседите си и в интерес на истината започваме да губим усещане за това, че тя е различна от тях. Всъщност прилича точно на тях. За мен лично това е една пробойна в иначе добре изградения персонаж и през тази пробойна във филма нахлува известна мудност и вялост.

Особено откритие е страхотната Гилда Уо в ролята на Деби, която е като героиня на Майк Лий например. Сцената, в която Ирина и Деби разговарят в апартамента на Деби (апартамент, който отлично говори без думи за човека, който живее там - прекрасна работа на художника Юлия Кунова) е най-силната и най-автентичната в целия филм. Не исках да употребя израза "все едно не е български филм", но ето, че все пак го направих.

"Котка в стената" е селектиран на няколко престижни европейски фестивали като например Локарно и Сараево (официалната селекция), носител е на наградата на ФИПРЕСИ от Варшавския филмов фестивал, както и на Златна роза за дебют от последния фестивал на българското кино, но въпреки това не е от онези "фестивални" филми, създадени с единствената мисъл да спазят правилата на фестивалната игра (а такива без съмнение има) и евентуално да грабнат някоя награда. Личната история и непосредственият житейски опит, вградени във филма, са сред основните причини той да не изглежда нито самоцелен, нито маниерен. Както и неочакваната - поне за мен - комбинация от скромност и смелост, с които е направен.

Изводът ще ви го сервирам наготово - не е хубаво да има стени между хората. Толкова готини котки могат да се скрият там, вместо да ни радват с рижавата си мъркаща любов. Но това е моят извод. Вашият ще си го направите вие.