Княгиня Мария-Луиза Бурбон Пармска с короната с лилии и сватбените бижута, подарени от княз Фердинанд. Техните деца, малките князе и княгини – Борис, Кирил, Евдокия и Надежда, вече сираци. Генерали, войници, коне. Портрети от водещи художници, белязали българското изкустро от края на 19. и началото на 20. век. Картините от изложбата „Изкуството за двореца“ осветяват миналото на софийския дворец и историите на обитателите му, избледнели през стоте и повече години, изминали от царуването на Фердинанд.

Изложбата на Националната художествена галерия е разказ, който съживява минало великолепие. От депата са извадени картини от царските колекции, които имат връзка не само с родословието на владетелите от Третото българско царство, но разкриват личностите с техните вкусове, амбиции, пристрастия и претенции.

Дивечови и птичи пастети, яребици и бекасини, пъдпъдъци и изобилие от сладкиши по виенски маниер – храната в двореца била вкусна и обилна. Фердинанд бил чревоугодник, но това не личи по картините, които е поръчвал. За него било важно да се представи като владетел с родословие и военна мощ. Затова в Червения салон, където бил кабинетът му и където давал аудиенции и приемал дипломати, висят портретите на неговите предци и покровители. Родословието му е онагледено с огромния, в цял ръст, портрет на Луи Филип, последния френски император и негов дядо по майчина линия. Край камината е руският „кът“ с портрета на царевна Мария Александровна и двойния портрет на дъщерите на руския император Павел Първи. Тези картини след 1944 година са заточени в депата на Националната галерия, а сега специално за изложбата са реставрирани, поръчани са им нови рамки. Любопитното е, че са аранжирани според архивна снимка на Червения салон, който се наричал така заради цвета на копринените тапети по стените и изящните дивани с червена дамаска, разположени сега в някогашната Тронна зала – най-голямата в двореца. В нея се влизало от Червения и се излизало през Музикалния салон. Никога в друг ред.

В Тронната зала някога наистина е имало трон, поставен по волята на обичащия пищните дворцови церемонии Фердинанд. Неговият наследник, отрасналият по фронтовете на балканските войни и Първата световна Борис, го маха. Не импонирал нито на деловия му стил, нито на трудните за България времена след двете национални катастрофи. Наскоро обновената позлата на орнаментите (22-каратово немско злато, осигурено от БНБ) в залата напомня за времената, когато тук се е танцувало на балове под звуците на музикантите, покачени в оркестрината. Българското „висше“ общество постепенно отвиквало от шаяците и започвало да се облича все по-прилично, по думите на френския сноб, граф Робер дьо Бурбулон, личен секретар на княза и основен организатор на височайшите забавления. Когато не приемал поданици и не давал приеми, Фердинанд използвал и доста фриволно залата. Тук се учел да кара колело, оттласквайки се с крак от стъпалата на собствения си трон.

В една от залите на изложбата са събрани портретите на семейството на владетеля. Там е майка му, княгиня Клементина – остър поглед, царствена осанка, тя е жената, която стои плътно до сина си при качването и първите му години на престола, на нея се дължи модерната програма, въведена в българските училища. Първата съпруга на Фердинанд, италианската принцеса Мария-Луиза, е срещу картината с четирите деца, които ражда едно след друго, двамата князе и двете княгини. След раждането на Надежда през 1899 година Мария-Луиза умира и децата са отгледани от втората, нелюбима жена на Фердинанд – немската принцеса Елеонора, наричана заради благотворителната си дейност и отдадеността си на българската кауза „коронованият ангел на България“. Портретите на двете съпруги са един до друг, малко по-встрани е коронованият съпруг, вместил в едрото си тяло чудатости колкото за неколцина простосмъртни. Вбесявал се от закъсняло ястие, недоизпипан сос, потен слуга, силна музика и твърде много смях в другия край на масата. Обичал да рови из апартаментите на придворните си, за да види дали са подредени шкафовете и лъснати ботушите им.  

Докато е на българския престол, Фердинанд Кобургготски демонстрира последователен интерес към изобразителното изкуство. Може би не толкова дълбок, колкото към засаждането на паркове и събирането на редки растения, но със съзнанието, че изкуството е важна част от лицето на една европейска държава, в каквато се стремял да превърне България. Когато премиерът Стефан Стамболов казал: „На тези пияници и училище ли ще им правим“, князът застанал зад искането на Антон Митов, Иван Мърквичка и Константин Величков да се основе Рисувално училище. В него освен класическите дисциплини имало специалност бродерия и от владетелския двор тръгнала модата дамите от доброто общество да се обличат с везани с национални мотиви ризи. Според вестникарски публикации на 7 априлий 1896 година Фердинанд, придружен от княгиня Елеонора и дипломати, присъствал на сказка на италиански език, изнесена от Антон Митов върху римските християнски храмове и старобългарските паметници. Лекцията била придружена със „светливи картини“. Софийското висше общество побързало да последва височайшия пример и започнало да посещава сказките по история на изкуството в Рисувалното.

В съзнанието на повечето хора Фердинанд е онзи суетен монарх, станал главен виновник за националните катастрофи. Истината е, че той, с волята и труда на управлявания от него народ, оставя след себе си една модернизирана България с училища, болници, санаториуми, със Софийски университет, Народен театър, Археологически и Естествено-исторически музей, зоологическа градина, научна библиотека, ботанически градини в София, Варна, Евксиноград, Царска Бистрица, Ситняково, Саръгьол, пристанища във Варна и Бургас, нови жп линии, с Пловдивски панаир и първия телефон, звъннал в Пловдив по обаждане от София през 1892 година. Докато е в България, Фердинанд посещава общите художествени изложби и прави откупки, наема художници за парадни портрети и батални платна, на практика той е първият меценат у нас. Обзавежда и един бляскав дворец, който впечатлявал с церемониал дори европейските посланици. Граф дьо Бурбулон го нарича „Дворец на чудатостите“ и предлага на входа му да стои девизът „Твърде много или твърде малко“, намеквайки за парадоксалното съчетание между разточителство и скъперничество, между величава осанка и снобизъм у владетеля, който, докато се готви да влезе като победител в Цариград, ни отдалечава от Ориента.

Картините от изложбата „Изкуството за двореца“ трябва да се гледат като едно цяло с историята на самия дворец: парадният портрет е също толкова показателен, колкото големите месингови полилеи в Тронната зала, глицинията, нарисувана от Мария-Луиза, и до днес драпира балкона на бившия будоар на княгинята. „Изкуството за двореца“ се опитва да запълни липсващото знание за живота, който е кипял тук, и дава плътност на историческите сенки.

Изложбата ще продължи до средата на януари 2020 година. Тя е осъществена с усилията на екипа на Националната художествена галерия и особено на Анелия Николаева, главен уредник на изложбата, на Радосвета Станева и Калин Николов, които с постоянството на археолози връщат към живот забравени картини и издирват историите им. Големия разказ за миналото на софийския дворец от години подрежда историчката Жанет Митева. Прелюбопитни факти за една от най-импозантните и важни сгради в София има в преиздадените наскоро от „Колибри“ „Български дневници“ на граф Робер дьо Бурбулон, който с лек стил и френска ирония описва живота във владетелския двор.