Когато клоните на дърветата придобият вид, подходящ за рисуване с най-прост графит, стъмва се, докато си пиеш следобедното кафе, започват да валят като из ведро реклами за идващия голям ноемврийски хепънинг, наречен Черен петък, и по кината тръгнат коледни филми със затрогващи дълбоко хуманни послания и истерични коледни комедии, значи какво? Ами да, идва Коледа!

Last Christmas I gave you my heart/ But the very next day you gave it away… На кой би му хрумнало, че 35 години след премиерата си осемдесетарският хит на мъжкия дует Wham! „Last Christmas“ отново ще ни пресрещне зад ъгъла под формата на коледен филм. Между другото, ако си пуснете клипа към парчето - всъщност по-долу, след текста, съм го качила - ще видите, че той самият си е цял коледен филм. При това съвсем не по-лош от този, за който си говорим сега. И сладък – всички са с онези смешни, бухнали коси…

Британската филмова индустрия от години се опитва да роди новия „Наистина любов“, т.е. новия си голям коледен филмов хит, който да отмени 16-годишния „ветеран“ на Ричард Къртис, за който телевизиите се сещат вече по силата на нещо като условен рефлекс – щом завее студен вятър, идва времето за „Наистина любов“. Дали „Последната Коледа“ ще успее да заеме мястото му обаче? Не ми се вярва, макар че видно е, че доста му се иска.

Ясно е, че великият архетип, от който произлиза духа на британско-американските коледни филми е творчеството на Чарлз Дикенс и най-вече на неговата новела „Коледна песен“ (Christmas Carol)– с невероятното чувство за хумор, причудливите типажи и въобще с цялата атмосфера.Ето например какво по-забавно първо изречение за коледен разказ може да измисли човек от Дикенсовото: „Марли беше мъртъв, това като начало“!

Така че коледният дух, който ползваме в наши дни – простете грубия израз, но ми се струва точен – е измислен от Чарлз Дикенс и филмът „Последната Коледа“ на режисьора Пол Фейг е напоен с него като традиционен английски коледен пудинг с ром. Младата Кейт ( в ролята е Денерис Таргриен, пардон Емилия Кларк) е саможиво момиче от емигрантско семейство, което се съобразява единствено със себе си и собствения си комфорт, докато съдбата не я среща с красивия Том (Хенри Голдинг, в чиито вени тече английско-малайзийска кръв и в интерес на истината съчетанието си го бива). От тук нататък може би се досещате какво се случва, а може и да грешите, но това няма особено значение, тъй като моментът на изненадата далеч не е най-силната страна на филма. Всъщност да говорим за „силна страна“ в случая е малко прекалено, но пък на фона на преживяното по време на 45-те минути, които издържах, от брутално-бутафорния „Доктор Слийп“ по Стивън Кинг, съдържащ сцени с насилие над дете и най-нагло разчитащ на „връзките си“ със „Сиянието“ на Стенли Кубрик… Да, след тези 45 минути от „Доктор Слийп“ „Последната Коледа“ ми се струва направо феноменален!

Филмът е романтична драма и със сигурност ще ви напомни доста други филми – „Есен в Ню Йорк“ с Уинона Райдър и Ричард Гиър, „Сладък ноември“ с Киану Рийвс и Шарлийз Терон, „Къща на езерото“ с Киану отново и със Сандра Бълок и да не забравяме – отчасти напомня, извинете че пак го споменавам, „Наистина любов“, особено в комедийния и музикалния си пласт. Любов, смях, загуба, тъга и пак любов. Топлина, музика и песни, красотата на живота и на това да сме заедно, да споделяме радостта и да празнуваме… Ето за такива неща става въпрос във филма и при все че всичко е дежавю и голяма фантасмагория, чувството, което остава в теб все пак е сладко-приятно, макар и летливо.

Може би най-точното определение за „Последната Коледа“ е „симпатичен филм“, което, както при хората, така и при филмите, означава добронамерен, ненатрапчив, умерено-забавен, неглупав и… нищо особено. Вярно, нищо особено, но поне не ти се приисква да го забраниш със закон.

Впечатляващото е, че вече и коледните филми плащат данък „политическа коректност“, а специално „Последната Коледа“ направо се престарава в това отношение и го прави както по линия на гей общностите, така и по линия на емигрантите. В тази връзка – Ема Томпсън, която и един от сценаристите на филма, играе ролята на майката на Кейт, избягала заедно със семейството си от войната в бивша Югославия и прави една от няколкото малки, но готини роли, с които е изпъстрен целия филм. Всъщност най-доброто в него са няколко дребни детайли – персонажи, случки, реплики и шеги. Нали знаете как понякога дребните подаръци, скрити в коледните чорапи са в пъти по-забавни от онези в кутиите под елхата. Същото е и във филма. Малките роли са истински интересните – на Ема Томпсън, на Мишел Йео, която играе шефката на Кейт в магазина за безумни коледни сувенири мейд ин Чайна, на бездомниците, сякаш наистина излезли от Дикенсов роман… За нас, българите, е особено забавно да чуем как англичаните пресъздават великосръбските псувни и колко невъзможно им е да ги почувстват в цялата им многоизмерност, дълбочина и вековни традиции.

Емилия Кларк също има какво да ни каже обаче. След признанието за преживените по време на снимките на сериала „Игра на тронове“ тежки мозъчни операции, човек няма как да не си помисли, че може би тя се чувства свързана със сюжета на филма и на базата на личните си преживявания. Неизбежно е да направиш тази връзка и според мен продуцентите разчитат на нея. Във всеки случай очите на Кларк са очи на човек, познал страданието и болката и самият факт, че е тя, а не някоя друга актриса, вече дава известна дълбочина на филма. Дали не смесвам излишно двете реалности? Възможно е. Винаги го правя.