"В кръг": Комедия за ченгетата, хората и живите мъртви

Филмът на режисьора Стефан Командарев вече е в кината.

Ирина Иванова 08 ноември 2019

Заснет е за 12 нощи, изцяло от ръка, с шепа актьори  и е драматична комедия с елементи на абсурд за нашата полиция, дето ни пази. Без реверанси, без любезности, без никакво героизиране и без банални тюхкания за ниските заплати, тежките условия за труд и така нататък. А защо в заглавието присъстват "живите мъртви" ще разберете като гледате филма. 

В предишния си филм – „Посоки” (селектиран в програмата „Особен поглед” в Кан’2017) – режисьорът Стефан Командарев разказа за хората и улиците на София (пък и в някакъв смисъл на цяла България) чрез няколко истории за таксиметрови шофьори и техни клиенти. Героите на тези истории са отчаяни хора, притиснати от съдбата, на ръба на безизходицата, тласкани към грехове, престъпления, просто към лошотия или директно към самоубийство, поради което и филмът оставя силно горчив послевкус у зрителя. Прекалено, неестествено горчив. Понеже тази върволица от страдащи и неудовлетворени хора – учител, владеещ пет езика например, който не може да живее от заплатата си, лекар, пътуващ към летището, за да напусне България, таксиметров шофьор, изгубил единствения си син, жена, която среща мъжа, виновен за несъстоялия й се живот и т.н. – те принуждава да се запиташ дали пък наистина само такива хора живеят в България?

„В кръг” е опит на Командарев да възстанови баланса. Сякаш позовавайки се на добрата стара традиция в киното полицаите да са герои в комедии (Кийстоунските полицаи в американското кино, Чаплин, поредиците с Луи дьо Финес и много други), той прави новия си филм с  три двойки патрулиращи през нощта полицаи, които в самото начало са ни представени по-скоро в комична светлина. Старото куче Васил Василев-Зуека и новобранецът Стоян Дойчев (извинявам се, но в случая предпочитам да използвам имената на актьорите, а не на героите)трябва да разтървават разбесняла се семейна двойка, Ирини Жамбонас и Стефан Денолюбов си разясняват по нелепо-смешен, почти ученически начин чувствата един към друг, а Асен Блатечки и Иван Бърнев са в непрекъснат режим на спор по извечните въпроси, терзаещи душите на страстния български русофоб и още по-страстния български русофил. Постепенно обаче ситуациите, пред които ги изправя нощното им дежурство – действието се развива в една-единствена нощ – ни показват кои наистина са тези хора и какво се крие зад тяхната привидна човешка комедия. Онова, което се крие, разбира се е човешката природа – такава, каквато си я познаваме, с всичките й светли и срамни моменти. Както вече казах, филмът категорично не се занимава с героизиране на професията и на тези, които я упражняват, нито пък се занимава с безкомпромисно изобличаване и порицаване на недъзите им. Полицаите – хора като хора. Какви други наистина биха могли да бъдат?! Всъщност обаче по един спокоен и съвсем непатетичен начин „В кръг” ни показва точно какви би трябвало да бъдат. Едно от нещата, които те печелят за каузата на филма (същото важи и за другия български филм, който от вчера е в кината – „Доза щастие”) е липсата на дидактика и морализаторство, както и ненатрапчивото проследяване на героите, без осъждане.

Шестимата актьори в главните роли са истински дрийм тийм и следва да бъдат разглеждани като „колективен персонаж”, защото са абсолютно равнопоставени в контекста на филма. Великолепен е дебютът на много талантливия Стоян Дойчев (Асенчо от „Възвишение” на Виктор Божинов)в отбора на Командарев (останалите петима актьори гледахме и в „Посоки”), много силни, ударни епизодични роли правят и актьорите Павел Попандов и Николай Урумов. И разбира се Ованес Торосян, живият мъртъв.

Много харесвам простотата на филма и не бих го използвала като инструмент за генерални обобщения по повод 30-годишнината от падането на Берлинската стена и на комунистическия режим в България. Ясно е, че режисьорът неслучайно е избрал този фон за събитията през тази една нощ, но все пак не ни насилва да правим изводи, заключения и за пореден път да измрънкаме колко е трагична действителността, в която живеем. Който иска, нека си прави тези заключения. Аз лично предпочитам да приема този „юбилей” като парче от действителността. Такова, каквото са и всички останали случки във филма. Въобще харесва ми и тази своеобразна скромност на „В кръг” – без фокус върху екшъна, върху опасностите, върху битовизмите, а само върху разкриването на характерите и типажите. Харесва ми и избраната още от „Посоки” форма с дългите кадри, снимани от ръка, в движение и с непосредствено проследяване на случващото се, доближаваща се до онази в полицейските риалити формати от типа на американското „Cops”, а доколкото разбирам и по нашите национални телевизии в скоро време ще тръгнат подобни (всъщност преди години по БНТ вървеше едно такова предаване). Операторът Веселин Христов е снимал както „Посоки” на Командарев, така и „Жажда” на Светла Цоцоркова, който дължи много на силно въздействащата поетичност на постигнатото от него изображение.

Най-силното решение на Стефан Командарев е избраният от него монотонен, делничен ритъм – ритъмът на рутината, на обикновеното, всекидневното и всекинощното. Тъкмо този ритъм е генераторът на изненадите във филма, на абсурдните понякога обрати, защото именно така незабележимо, неусетно почти нормалните, обикновените, симпатични, смешни дори хора, разменящи си лафове и спорещи за глупости, изведнъж се превръщат пред очите ни в престъпници или в герои. И после отново стават обикновени хора. Няма как да не повярваш в това.  

Гледайте „В кръг”!

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР