„Доза щастие”: Някъде, където никой не е бил...

Режисьорският дебют в пълнометражното игрално кино на актрисата Яна Титова „Доза щастие” е в кината от днес.

Ирина Иванова 08 ноември 2019

Мисля, че Сюзън Сарандън беше тази, която преди години заяви публично, че голямата грешка на всички книги, филми и дискусии, посветени на наркотиците и борбата с тях е, че те за нищо на света не искат да признаят един основен факт, а именно – че дрогата доставя удоволствие. „Затова каузата им е предварително обречена на неуспех, особено пред тези, които вече са посегнали, вече са опитали” – каза тази, чието име не си спомням със сигурност. Може да беше и Хелън Мирън. Във всеки случай бе жена, която знае какво говори.

Всеки път, когато се появи филм, в който присъства темата за дрогата и пристрастяването, се започва една и съща дискусия – ама дали пък уж заклеймявайки ги, не ги даряваме с някаква тъмна харизма, дали не ги превръщаме в „забранения плод”, към който всеки тийнейджър още по-силно ще пожелае да посегне, дали пък не им правим реклама, макар и лоша и т.н. 

И за това за нещо като златен стандарт сякаш се приемат сурови черно-бели документални филми, в които на забавен каданс и под звуците на парчета на „Нирвана” камерата ни води из задни дворове и мазета, затрупани със спринцовки и прочие, и ни разказва историите на хора, които най-често са без лица, само с гласове и са показани единствено и само като наркомани, избрали „долната земя” и пропуснали живота си и така нататък. Дори иначе прекрасният  „Източни пиеси” на Камен Калев – за мен един от най-силните български филми след прехода  - се фокусира върху самотата на главния герой Ицо (който играе себе си),  ужасната семейна среда, лицемерното общество, гнилата политическа система и т.н.

„Доза щастие” на Яна Титова не следва този път. Подобно на „Източни пиеси”, и той, както вече предполагам сте разбрали, е роден от истинска история – на журналистката Весела Тотева, прекарала през 90-те седем години от младостта си под знака на хероина и успяла да се спаси. Преди две години Весела написа книга за живота си със забележително откровеното заглавие „Падение и спасение: Изповедта на една хероинова наркоманка” и именно по тази книга Яна Титова пише сценария за филма си. Яна и Александър Алексиев (актьор и продуцент), които са двойка в живота и имат две прекрасни дъщери, са близки приятели с дъщерята на Весела – Валентина – и съпруга й Александър Каролев. Както самата Титова разказва още в самото начало идеята е била именно Валя, и без това професионална актриса, да изиграе ролята на майка си в бъдещия филм. Преразказвам отново историята около създаването на филма, защото тя е много важна част от самия  филм – актрисата в главната роля е пряк участник в действително случилото се, преживяла го е със сърцето си, носи го в кръвта си. Респектиращата органичност на Каролева, разбира се се дължи на актьорската й работа, но огромно значение има и фактът, че тя е връзката от плът и кръв на филма с истинската история.

По повод интервюто, което направихме с Валя Каролева (вижте линка вляво)  и разговора ни за филма и за проблемите, които той разглежда, получихме няколко читателски запитвания за каква възраст е подходящ „Доза щастие”. Майки се интересуваха дали могат да заведат 10-11-12-годишните си деца. Филмът официално е категоризиран за деца над 12-годишна възраст и смятам, че това е правилната категория. На тази възраст децата вече не са малки, навлизат в пубертета и тийнейджърството, все още нямат никакъв опит, но за сметка на това са достатъчно объркани.  С една дума – най-застрашени са. Не може обаче да се разчита на един филм, какъвто и да е той, да проведе цялата дискусия, да свърши цялата работа. Не е нужно човек да чака да се появят филм или книга, за да обърне внимание. „Доза щастие” дори не се опитва да ни „набие” в главите колко лоши са наркотиците. Не размахва заплашително пръст и изобщо не върви по този път на тоталното отблъскване и отричане. Напротив – върви по пътя на приемането, на разбирането и това е много ценно. Също така той не обвинява демонстративно социалната среда, обществото, държавата и открития космос за това, че Весела (името е запазено) посяга към наркотиците. Има една великолепна сцена, която спечели сърцето ми и превърна филма в нещо специално за мен – сестрата на Весела (Лидия Инджова), която се грижи за малката Валя, докато майка й е „на черешата”, както гласи жаргонът, пуска на детето една грамофонна плоча с приказки. Приказката е „Алиса в странната на чудесата”, издадена от някогашния „Балкантон” и разказана с незабравимия глас на актьора Асен Кисимов. Всеки, който е бил дете в края на 80-те и началото на 90-те вероятно си спомня тази приказка. Аз лично я знам наизуст и ми подейства автоматично като машина на времето. И страхотната песен, в която се пее: „Ах, как искам да ида някъде, където никой не е бил...”. Няма да разказвам сцената, в която е сърцето на целия филм според мен. Може би много хора ще приемат други сцени за по-силни и въздействащи – по-драматичните сцени например, когато Весела се сблъсква с майка си (Силвия Лулчева в ролята) или онези моменти с наркотиците. За мен обаче тази кротка, тиха сцена, при това изключително кинематографична, носи много силен заряд. Яна Титова заслужава поздравления дори само заради нея. Защото рядко в българското кино се случва режисьорът да разказва ненатрапчиво, деликатно, без назидателност, без задължително да извежда основните мисли в текста, да ги подчертава, да ни посочва изводите, което е ужасно дразнещо. Слава богу, тук никой не влиза в режим на обяснения. Достатъчно е, че виждаме едно красиво, своенравно, малко разглезено, много темпераментно момиче, което обича адреналина, ярките и предизвикателни дрехи и не се страхува от нищо. 

Още преди да гледам филма знаех, че е създаден без подкрепата на Националния филмов център, тоест без държавна субсидия. Тъй като става въпрос за филм с епоха – времето, когато се развива действието може да е само преди 25 години, но това вече е „епоха”, защото всичко е различно – дрехите, косите, колите, улиците. Изграждането на среда е огромно и скъпо предизвикателство, тъй като бутафорията винаги дебне зад ъгъла. В „Доза щастие” обаче художникът Ивелина Милева и художникът по костюмите Мирела Василева са подходили много умно и не са изпадали в буквализъм. Усещаш, че действието не се развива точно сега, особено в самото начало на филма, но всъщност това изобщо не е важно. Би могло да е и сега. Тази лекота, вероятно привидна, с която са решавани доста сложни казуси, е много важна и се усеща на всички нива във филма. Искрено поздравявам целия екип на филма за нея! И особено продуцентите Алек Алексиев и Николай Стоичков.

Валентина Каролева прави много силен дебют в ролята на майка си, разказвайки по този начин всъщност историята на своето детство. През цялото време виждаме Весела Тотева такава каквато е била в очите на детето си – поведението й, начинът й на изразяване, тембъра на гласа й, жестовете. Това е изключително интимен портрет – не само портрет на майката, „нарисуван” от  дъщерята, но и портрет на тяхната връзка, на близостта им, а също и на прошката помежду им. В един от кадрите в края на филма за секунди виждаме истинската Весела Тотева. За секунди, но достатъчно, за да се запитаме какъв ли филм са гледали нейните очи. Известно е, че преди да почине внезапно през март 2019 г., Весела е гледала завършения филм. Какво ли е да видиш живота си, преминал през филтъра на художествено обобщение, но все пак пресъздаден без да бъдат спестени някои доста брутални истини. Някои от тях наистина ме изненадаха. Изненада ме най-напред смелостта на самата Весела да ги разкаже, да ги сподели,  а след това и смелостта на Яна Титова да ги остави във филма си. И, разбира се, смелостта на Валя Каролева да ги въплъти, да ги преживее.

Докато гледах трейлъра на „Доза щастие” си въобразявах, че персонажът, изпълняван от младия актьор Димитър Николов – момчето, в което Весела се влюбва страстно и фатално – е изцяло въображаем. Позволявам си да смятам, че може би филмът щеше да спечели от това, тъй като между двамата не се усеща точно този тип непреодолимо привличане и пристрастяване. В близък план лицата им наистина си приличат по особен начин и това е въздействащо, но в сцените помежду им тази особена химия липсва, поне според мен. „Много те обичам!”, „Никога няма да се оттървеш от мен!” – остават само красиви думи и в това виждам един от пропуснатите шансове на филма. 

Опитайте „Доза щастие” и вижте какво ще се получи. При мен подейства.

 

 

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР