Съвременното японско кино, меко казано, не е чест гост на българския екран и добре че има панорами и фестивали, на които можем да видим поне отделни образци. Феновете на тази велика източна кинематография надявам се няма да пропуснат да гледат „Джебчии” – един необикновено-обикновен филм, в който реалността се разлиства пред очите ни като лотосов цвят, показвайки всеки път различно свое лице. Всяка истина е просто неразкрита илюзия и обратното, ръцете на добрите хора може и да са изцапани с кръв, но чистото им сърце остава недокоснато от греха завинаги, повърхността е изменчива, същността – не... Ин и ян са винаги в битка и в прегръдка едновременно. Красив и бездънен филм!

В началото „Джебчии” ще ви напомни опитът на великия неореалист, италианецът Виторио Де Сика и неговите шедьоври „Крадци на велосипеди” и „Умберто Д.”. После може да си спомните и за Чаплин и „Хлапето”, след това – за Джан Имоу и „Моите деца”, а накрая дори за Шон Бейкър и „Проектът Флорида”. Филмът на Корееда също разказва история, в която се сблъскват социалната несправедливост, бездушието и безразличието на системата, която механично спазва някакви сухи и кухи правила, детската невинност и безпомощност и любовта като единствения изход, макар че често и тя не успява да ни спаси.

Бедно семейство – петима души, живеещи кажи-речи в една стая и прехранващи се с дребни кражби – откриват на прага си малко момиченце и го приютяват в дома си. Постепенно то става част от тях и във веселието, и на масата, и в кражбите им. Семейството, както разбираме, е повече от необикновено – социални отломки, които житейските бури са струпали на едно място. Всеки със своите грехове - и минали, и настоящи - но всички живеят заедно и се обичат, и се грижат един за друг. Отвъд общоприетия морал, отвъд установените закони, отвъд всички предразсъдъци. Просто защото са човеци. Това, че са човеци ги свързва по-силно, отколкото каквито и да било кръвни връзки. Това е и най-силното послание на филма – не е нужно да сме семейство, за да се обичаме. Работата не е в това да си човек в и за собственото си семейство, а да можеш да обичаш истински и онзи, който си намерил на прага си, или онзи, който е изоставен, самотен, изпаднал, отчаян, страдащ. Безусловна любов към хората, без да ги осъждаш, без да ги жигосваш – това проповядва „Джебчии”. Чух и прочетох, че на някои това послание им се струва банално. А на мен пък ми се струва по-важно от всякога.

Във филмите на Корееда, или поне в тези, които лично аз съм гледала – „Никой не знае” (номиниран за Златна палма в Кан’2004) и „Like Father, Like Son” (носител на наградата на журито от Кан’2013, а сценарият е откупен от самия Стивън Спилбърг, който иска да снима римейк) - задължително присъстват деца, в чиито очи се отразява врящият и кипящ от всякакви страсти свят. В „Джебчии” е същото. Децата са музиката, душата на филма, макар че тук целият актьорски отбор е изключителен и е като групов персонаж, като едно цяло. Освен това Корееда винаги хвърлямного мостове към европейската чувствителност, към европейските разбирания за драматургия, за актьорска игра. Неговото кино определено не е онова „островно” кино – капсулирано, затворено за нас, които принадлежим към друга култура и не сме изучавали задълбочено и специално източната поетика. Корееда подава ръка на всеки, кани всеки да гледа филмите му. В него има нещо от Ясуджиро Одзу, големия японски кинорежисьор, който още през 50-те и 60-те години на 20 век с филми като „Токийска история” надникна в бита и ежедневието на обикновените японци и ги показа такива каквито са, без излишна сантименталност.

За мен „Джебчии” никога няма да бъде "филм за едно необикновено семейство, обединено от престъпленията си", както го описва самият режисьор. Ще си остане красива и изпълнена с трагизъм история за шепа хора, свързани от любовта и добротата си, които са по-силни от всякакви кръвни връзки. Удивителните кинематографични портрети, дело на оператора Риуто Кондо, казват толкова много за героите! Повече от сюжета, повече от диалога. Градските бордеи и предградия, свърталища на всевъзможни грехове, които обаче, когато вали проливен дъжд или сняг, изглеждат толкова романтични и дори красиви. Ненатрапчив монтаж, дело на самия Корееда. Камера, която също не търси показен ефект, а е по-скоро репортажна, наблюдаваща, дискретна. И само в някои едри планове се вкопчва в нечие лице и изважда всичко от него по най-великолепен начин. 

Да благодарим на „Арт Фест”, че разпространява този филм у нас. За мен бе огромно удоволствие, макар че, признавам си, той донесе в душата ми и талази тъга.