Историята за малкото слонче, което лети с извънмерно големите си уши, Disney ни  разказват още през 1941 г. в класическата си пълнометражна анимация „Дъмбо”. През изминалите оттогава повече от 75 години не едно и две бебета са били отгледани с него, дори и моето, родено все пак в новото хилядолетие. Сега великият Тим Бъртън ни разказва отново тази приказка, само че в игрален филм с участието на един създаден изцяло по дигитален път Дъмбо, с неустоимо красиви, тъжни и много живи очи. Длъжна съм да отбележа, че според някои критици обаче тъкмо очите са много несполучливо направени, но най-зле от всичко бил тромавият полет на слончето. Ами това е слонче все пак, извинявайте, тромаво е. 

Новият „Дъмбо” е 30% филм на Бъртън и 70% - на Disney. Не говоря за продуцентско участие, а като художествен резултат. Защото който обича киното на този голям режисьор знае, че той не прави сладки филми за сладки малки слончета. Обаче ето  – „Дъмбо” е сладък филм за сладко малко слонче. От самото начало до самия си край и в нито един момент нищо не ни напомня, че зад него стои режисьорът на култови готик-пънк приказки, смешно-страховити и пристрастяващи като „Едуард Ножицата”, „Бийтълджус”, „Суини Тод”, „Батман” и... всички останали. Виждаме само филм, направен от един добър занаятчия, изцяло в каноните на Walt Disney Pictures. Дали това е провал за Бъртън? В никакъв случай, според мен. Той просто е спазвал правилата на играта и е направил филм, който наистина може да бъде гледан, както от 5-годишни (а дори и от по-малки) деца, така и от родителите им, пък и от бабите и дядовците им и въобще – от всички, които ще ги заведат на кино. Филм, на който водиш детето си, а не отиваш да гледаш сам – това е „Дъмбо”. Вероятно и това е смисълът на определението „семеен филм”. Може би единствено по-големите тийнейджъри (нали вече горе-долу до 25-годишна възраст все още си се водят тийнейджъри – не на теория, но на практика) биха изпитали обяснима досада.

Холт Фариър (Колин Фарел) е бивш цирков артист и ветеран от войната, който отглежда сам двете си деца – Мили (Нико Паркър) и Джо (Финли Хобинс), изкарвайки прехраната на семейството си като сценичен работник в западащия цирк на Макс Медичи (Дани Де Вито). Интересът към този цирк обаче нараства неимоверно, когато в него се ражда вълшебното слонче Дъмбо с огромни уши, благодарение на които може да лети. Всички му се присмиват, освен могъщият цирков предприемач и бизнесмен В.А. Вандевър (Майкъл Кийтън) и неговата звезда, въздушната акробатка Колет (Ева Грийн), които виждат в лицето, или по-точно в ушите, на чудатото слонче невероятна възможност за печалба. Онова, което ние виждаме пък е, че Ева Грийн не винаги е лоша и секси. Може да бъде и само секси.

„Дъмбо” е в кината – вълнуващ, сладък и нежен като захарен памук, с прекрасни костюми, с впечатляващи ефекти, които обаче няма да стреснат или изплашат дори и най-малките деца. Не знам защо получи толкова негативни оценки от някои критици – все едно Тим Бъртън не може да направи просто детски филм. Срамно ли е или какво? Пък и най-коравосърдечното сърце на възрастен ще се трогне, когато види бедното слонче с тебеширенобяло клоунско лице да излиза на манежа пред жадната за зрелища публика. Или когато го разделят от майка му. Пардон - от Родител 1. Отдавна исках да пробвам как звучи новият... термин. 

Е, добре де, наистина в определени моменти, когато Дъмбо за пореден път полита над главите на смаяните зрители в цирка, човек леко се прозява – понеже в крайна сметка това е „чудото” на филма, върха на изненадите, и когато ти го повторят сто пъти... Но не като да не сме се прозавяли на филми с далеч по-големи претенции за развлекателност.

Заведете децата си на кино и изгледайте „Дъмбо” през техните очи. По-долу можете да видите не само трейлъра на Бъртъновия "Дъмбо", но и този на класическата анимация.