Един неясен образ от миналото се материализира пред очите ти с единствената цел да ти признае, че е готов на всичко, за да бъде с теб в останалата част от живота си. Без да иска нищо в замяна. Да бе, да! Иска, разбира се, как няма да иска – да бъде приет, обичан, разбиран. Поне е честен. Разделил се е с жена си, поискал е развод. А ти? Ти не можеш да формулираш достатъчно сериозна причина да излезеш от семейството си, в което имаш обич, подкрепа, уважение. Любов? Дългът и търпението не са любов. А страстта, задала се насреща, сдържана десетилетия, те пали и изведнъж усещаш, че сърцето ти не е втвърдено. Че сладостните преобръщания под лъжичката не се дължат само на страх, че може да направиш една грешна стъпка и да сринеш всичко и отсам, и на другия бряг, където е закотвена лодката ти.

Ледът се троши с трясък и ти пропадаш. Пред очите му, които те гледат от малкото екранче на телефона. Добре че не включваш камерата си, все още отказваш да те види такава, каквато си сега. Защото е твоят ред да плачеш, осъзнавайки, че си загубена, че вече вдигаш котвата на своята сигурност, изневеряваш на малкото си спокойно пристанище.    

Изневяра ли е всъщност да преживееш нещо отложено във времето? Той твърди, че е готов да отиде при съпруга ти и да те поиска от него. Защото те обича много по-отдавна. Защото смята, че е време да навакса загубеното. Да ти даде това, което е пазил за теб толкова дълго. Да поиска от теб да го споделиш. Няма нужда да те иска от никого, ти сама се даваш. Сърцето си слушаш, разумът задава неудобни въпроси, като например как ще свърши всичко това. Светът ти се събира в една точка на хоризонта, вторачваш се в нея и не виждаш и не чуваш нищо от пъстротата на живота.