Но лъжата тук не е злостна и целяща да навреди измислица, а е по-скоро пренебрегващ истината полет на фантазията, с който жените украсяват делничния си живот, правят го по-интересен или пък лесен за преглъщане. Преводът на Ася Григорова е похвален, защото многократно сме виждали как може да се греши при превод от руски, ах, как може! Представяме ви рецензията, със съкращения, на Виктория Спиру от сайта livelib.ru, която много точно е уловила качествата на „Непрекъсната линия” и на Улицка като автор - великолепен автор. От издателство „Колибри”

Виктория Спиру

На ден лъжа приблизително 4 пъти. Вие, впрочем, също – според учените. Вероятно са прави. На хората е присъщо да послъгват, да не казват всичко, да доукрасяват или фантазират. На мен, например, не ми достига смелост да кажа на приятелката си, че роклята, която си е купила и от която е във възторг, не й отива. Или да кажа на някое чувствително хлапе, старателно изписващо чертички и кръгчета, че е по-добре да изтрие всичко и да започне отначало. Може би трябва, но не и когато ги преписва за пети път. Сред хората има и такива, които са привърженици на казването на „грозната истина”, и го правят с удоволствие. Неясно обаче остава дали е заради любовта им към истината или поради дефицит на такт и човешко съчувствие. Според мен е по-добре да лъжеш, отколкото да бъдеш прекалено праволинеен.

Но как да реагираме на откровеното лъгане? На лъжата като изкуство. Това е въпросът, на който се е опитала да отговори Улицка в „Непрекъсната линия”. Главната героиня на книгата Женя на няколко пъти през живота си се сблъсква с лъжещи жени, които на едро си съчиняват нова биография. Все пак не всички имат възможност да станат писатели или читатели, да живеят чужди животи или да ги рисуват пред зрителите, наблюдавайки реакциите им. Но кой е потърпевшата страна – лъжкинята или слушателката й? Това е въпросът.

Женя е тази непрекъсната линия, която съединява различните „точки” на жените съчинителки. Макар на мен да ми се струва, че една от тях, момиченцето Надка, напълно незаслужено попада в списъка. Нейните фантазии са толкова безобидни, детски и дори банални, че няма накъде. По-скоро проблемът е в преднамереното отношение (на Женя – б.р.) към момичетата и жените. Не само сред мъжете има женомразци. Самата героиня има двама сина и явно започва да възприема момичетата след определена възраст на нож. Жалко за Надя.

Самата Женя на мен ми се стори груба и рязка, както впрочем я описва в началото и Людмила Улицка. И животът съмсем не я прави по-мека. В последната повест „Изкуството да живееш” Улицка отново се връща към героинята си. Сега тя не е призма към чуждите животи, а истинска главна героиня. Женя вече не е първа младост, реализирала се е в професията и семейството. Помага на вдовицата на бившия си мъж, опора е на отново намерената приятелка от младостта. Но в това няма искреност, а само някакъв упорит дълг, възпитание и още нещо, също толкова студено и рязко, разсъдъчно. И изведнъж настъпва прелом в съдбата й, който може да сполети всекиго, въпреки че никой не се замисля сериозно за тази възможност. Всичко се променя, всички се променят. Променя се и отношението на Женя към самата себе си. Може би са прави онези, които настояват да обикнем себе си. От Женя като стара кожа се смъква женомразството, от което са си патили не само приятелките й, но и тя самата. То й е пречело да живее пълноценно, да диша. Трагичната случайност помага всичко да дойде на мястото си.

Много тънка в психологическо отношение е тази (последна поред в книгата  б.р.) повест. И много необходима за недовършения до този момент портрет на Женя. Допускам, че силата й  се крие в някаква нейна автобиографичност.

Людмила Улицка е от онези писатели, от които съм готова да прочета всичко. И това не е сляпо обожание, просто е моят писател. Житейска мъдрост, малко песимизъм и парченце призрачна надежда в края – изглежда това е идеалното съчетание за читателската ми душа.