Камерата следва паралелите и меридианите на едно мъжко тяло в свръхедър план – все едно е ръка, която се плъзга по кожата. Кадърът прилича на пустинен пейзаж, сниман от самолет например. Така смущаващо и приковаващо започва филмът „Не ме докосвай”. Всъщност, въпреки заглавието, в началото му е именно едно своеобразно докосване.

Преди да продължа, ще припомня само филма на датския гений Ларс фон Триер "Идиотите", който взриви света на киното преди около четвърт век, и ще кажа, че на този етап всички филми по темата за "различните", появили се след това, за мен лично са само вторични трусове, ако ме разбирате. "Идиотите" не те поучава, не ти чете лекции и въобще не му пука дали си толерантен и прочие. Той изтръгва сърцето ти и никога не го връща точно на предишното му място. Гениална творба! Минута мълчание и продължаваме с "Не ме докосвай".  

Лаура (превъзходната актриса Лаура Бенсън) е жена на около 50, която има проблеми със сексуалността си. Доколкото разбираме тя не понася да бъде докосвана, нито каквато и да било физическа близост и не може да прави секс. Да го кажем така – иска, но няма желание (използвам този лаф с извинение, че така смесвам светове, които нямат нищо общо, но пък филмът е толкова сериозен и умозрителен, че човек копнее да поразчупи атмосферата). За да преодолее проблема си тя се впуска из лабиринта на различните терапии и в този лабиринт среща другите герои на филма. Тук му е мястото да кажа, че произведението на Пинтилие принадлежи към така актуалното в последните години хибридно кино и е родено на ръба между фикцията и документалността. Поради това в част от ролите се превъплъщават актьори, а в друга част са истински хора, които играят себе си. Така се запознаваме с Томас (Томас Лемаркис, актьор), който е обсебен от вече бившата си приятелка Мона (Ирмена Чичикова), с Кристиян (Кристиян Байерлайн, който играе самия себе си и е роден с тежка малформация, но това не му пречи да си има жена, професия и собствен блог), с Хана (Хана Хофман, транссексуален), както и с няколко секстерапевти. И, поне на теория, всеки един от тези герои разкрива на Лаура своята гледна точка към секса, тялото, свободата и изкуството да обичаш себе си. И, поне на теория, в края на филма тя преживява своя катарзис. Дали зрителят го преживява обаче – не знам. Аз лично – не.

Преди прожекцията Христо Христозов, който движи кампанията около разпространението на филма, ми каза, че Том Тиквер (прекрасният немски режисьор на филми като „Бягай, Лола, бягай”, „Небеса”, „Облакът Атлас”, където е в съавторство с Лана Уашовски) e определил филма на Адина Пинтилие като „филм от бъдещето”. Мисля, че Тиквер е прав. Още не сме готови за това. Аз поне не съм, но не мисля, че съм сама в това. И тук не става въпрос за толерантност на думи, нито за толерантност на мисли. Става въпрос за по-дълбоки импулси, които никой отвън не може да управлява. Политиката, законите в тази посока могат да работят (и трябва да го правят) само в полза на това да обществото да не упражнява никаква форма на репресия спрямо хора, които тук ще обобщя с думата „различни”, за да не разтеглям текста. В изкуството обаче никой не може да налага нищо. Просто защото никой не може да те задължи да прочетеш дадена книга или да гледаш даден филм. И слава Богу! В тази посока нещата ще се случват бавно, много бавно. Вероятно някои от вас си спомнят какъв шок предизвика навремето с една своя сцена великолепният филм на Нийл Джордан „Играчка-плачка” (The Crying Game, 1992)? Оттогава са минали 27 години и темата за транссексуалните (не че филмът на Джордан е посветен на тази тема), макар и в пъти по-широко застъпена във всички изкуства, продължава да смущава. Смятам, че никой няма право да осъжда това смущение и всеки има право да го споделя, също както и всеки има право да споделя липсата на такова. В случая с „Не ме докосвай”, както вече стана въпрос, конкретната история с транссексуалния Хана Хофман е истинска. Ако трябва да бъда честна именно Хана, а не Кристиян, ме впечатли най-силно. Защото е брутално смел и брутално отблъскващ едновременно. И защото все пак е интересно да видиш това сливане на половете в една личност, това сближаване на полюсите, които по този начин вече престават да бъдат полюси...

„Не ме докосвай” е най-стряскащ и най-силен с истинските си герои. Точно там, където най-много хора ще го отхвърлят, ще си излязат от залата (и не, не могат да бъдат упрекнати за това) и ще направят всичко възможно да го забравят по-бързо. Ето я историята на Кристиян. Очаквах и получих неговият монолог за това как след като той приема и харесва себе си и тялото си, каква причина бихме могли да имаме ние, че да не приемаме и да не харесваме себе си! И въпреки, че не казва нищо, което не сме чували вече стотици пъти, думите му са непресторени и дълбоки, а това винаги се усеща.

Всичко това обаче не ме спря да си затворя очите на някои сцени с участието на точно тези персонажи. Съжалявам, така беше. Но всъщност не тези сцени и не тези герои са големият проблем на филма, а съвсем други неща. Старомодният някак поглед към сексклуба, в който Томас отива, следвайки бившата си приятелка Мона. С всичките адски светлини и BDSM, т.е. най-общо казано садомазо, практики, все едно си някъде в пъкъла. Първоначално си мислиш, че и това е фантазия, нереалност, но после разбираш, че си е действителност. Нашата „Алиса в страната на чудесата”, т.е. Лаура би следвало да знае за тези неща, тъй като е зряла жена, силна и интелигентна, и не внушава усещането за някой, който тепърва научава. Искам да кажа, че така и не разбрах причината режисьорката да ни покаже сцените в този нощен клуб. Все едно искаше да си отметне всички „странности”, с които би могла да шокира масовото еснафско съзнание. Защото тя по никакъв начин не каза нищо повече за импулсите, които стоят зад садо-мазо практиките. Просто ни показа нещо, стигайки в два-три момента до крайности. И какво от това? В джунглата на интернет можеш да видиш всичко. Какво точно целиш, инжектирайки доза все пак поолекотено порно във фестивалния си филм?

Големият въпрос, който поставя филма е дали може и трябва всичко да се легализира. Ще можем ли да живеем без табута? Възможен ли е такъв живот въобще? Струва ми се, че „Не ме докосвай” много самоцелно се опитва да се докосне до повечето табута. И още нещо - съвременното общество е изключително фиксирано върху болести, патологии и прочие. Нямаш право да си добре, да си здрав и пази боже да си онова, което все още си позволяваме да наричаме „нормален”. И да се заявиш като такъв. Никой не те оставя на мира. Все някой ще се опита да измъкне от някъде нещо и да ти каже, че ти всъщност само си мислиш, че си добре, но дълбоко в себе си... Трябва да отидеш на терапия. Ти само си мислиш, че си здрав, но не се знае, защото... Трябва да отидеш на лекар. Ето това е нещото, което най-много ме разгневи във филма. Поредният опит да се изтръгне от корен радостта от живота, от секса, от любовта и да се изпратят в клинична лаборатория, където непременно ще им се открие нещо... Ето тази гледна точка. И изкуствената идея, че Лаура се опитва да реши сексуалния си проблем без нито веднъж да се опита да прави секс по какъвто и да е начин и да се провали. Това ни беше спестено. Сексът ни беше спестен. Терапиите обаче – не. Лаура само наблюдава, само слуша историите на другите. Разбирам, че изкуството е условно и прочие, обаче точно това е голямото предизвикателство пред хибридните филми – полудокументални, полуигрални. Начинът, по който са заснети, присъствието на реални хора, които играят себе си, премахват воала на условността и това променя правилата на играта.

„Златна мечка” на Берлинале е голяма награда и сериозно признание. Включително за българските участници в продукцията (независимо че ние сме миноритарен копродуцент). За Ирмена Чичикова, която играе жена, изтъкана сякаш от сънища, копнежи и кошмари, ролята, надяваме се, трасира един дълъг и успешен актьорски път в европейското кино. Подобни филми не могат да бъдат адекватно анализирани и коментирани с „харесва ми” или „не ми харесва”. Все пак ще кажа – не мога с чисто сърце да ви препоръчам „Не ме докосвай”. Лично аз не бих го гледала втори път. Ако обичате риска обаче...