„Не ме докосвай”: Лекува или разболява?

Филмът „Не ме докосвай” (Touch Me Not) на румънката Адина Пинтилие, носител на „Златна мечка” от кинофестивала в Берлин’2018, е копродукция с участието и на България в лицето на продуцентска къща „Агитпроп”, на композитора Иво Паунов, както и, разбира се, на българските актьори Ирмена Чичикова и Георги Налджиев. Вече е в избрани кина.

eva.bg 02 февруари 2019

Камерата следва паралелите и меридианите на едно мъжко тяло в свръхедър план – все едно е ръка, която се плъзга по кожата. Кадърът прилича на пустинен пейзаж, сниман от самолет например. Така смущаващо и приковаващо започва филмът „Не ме докосвай”. Всъщност, въпреки заглавието, в началото му е именно едно своеобразно докосване.

Преди да продължа, ще припомня само филма на датския гений Ларс фон Триер "Идиотите", който взриви света на киното преди около четвърт век, и ще кажа, че на този етап всички филми по темата за "различните", появили се след това, за мен лично са само вторични трусове, ако ме разбирате. "Идиотите" не те поучава, не ти чете лекции и въобще не му пука дали си толерантен и прочие. Той изтръгва сърцето ти и никога не го връща точно на предишното му място. Гениална творба! Минута мълчание и продължаваме с "Не ме докосвай".  

Лаура (превъзходната актриса Лаура Бенсън) е жена на около 50, която има проблеми със сексуалността си. Доколкото разбираме тя не понася да бъде докосвана, нито каквато и да било физическа близост и не може да прави секс. Да го кажем така – иска, но няма желание (използвам този лаф с извинение, че така смесвам светове, които нямат нищо общо, но пък филмът е толкова сериозен и умозрителен, че човек копнее да поразчупи атмосферата). За да преодолее проблема си тя се впуска из лабиринта на различните терапии и в този лабиринт среща другите герои на филма. Тук му е мястото да кажа, че произведението на Пинтилие принадлежи към така актуалното в последните години хибридно кино и е родено на ръба между фикцията и документалността. Поради това в част от ролите се превъплъщават актьори, а в друга част са истински хора, които играят себе си. Така се запознаваме с Томас (Томас Лемаркис, актьор), който е обсебен от вече бившата си приятелка Мона (Ирмена Чичикова), с Кристиян (Кристиян Байерлайн, който играе самия себе си и е роден с тежка малформация, но това не му пречи да си има жена, професия и собствен блог), с Хана (Хана Хофман, транссексуален), както и с няколко секстерапевти. И, поне на теория, всеки един от тези герои разкрива на Лаура своята гледна точка към секса, тялото, свободата и изкуството да обичаш себе си. И, поне на теория, в края на филма тя преживява своя катарзис. Дали зрителят го преживява обаче – не знам. Аз лично – не.

Преди прожекцията Христо Христозов, който движи кампанията около разпространението на филма, ми каза, че Том Тиквер (прекрасният немски режисьор на филми като „Бягай, Лола, бягай”, „Небеса”, „Облакът Атлас”, където е в съавторство с Лана Уашовски) e определил филма на Адина Пинтилие като „филм от бъдещето”. Мисля, че Тиквер е прав. Още не сме готови за това. Аз поне не съм, но не мисля, че съм сама в това. И тук не става въпрос за толерантност на думи, нито за толерантност на мисли. Става въпрос за по-дълбоки импулси, които никой отвън не може да управлява. Политиката, законите в тази посока могат да работят (и трябва да го правят) само в полза на това да обществото да не упражнява никаква форма на репресия спрямо хора, които тук ще обобщя с думата „различни”, за да не разтеглям текста. В изкуството обаче никой не може да налага нищо. Просто защото никой не може да те задължи да прочетеш дадена книга или да гледаш даден филм. И слава Богу! В тази посока нещата ще се случват бавно, много бавно. Вероятно някои от вас си спомнят какъв шок предизвика навремето с една своя сцена великолепният филм на Нийл Джордан „Играчка-плачка” (The Crying Game, 1992)? Оттогава са минали 27 години и темата за транссексуалните (не че филмът на Джордан е посветен на тази тема), макар и в пъти по-широко застъпена във всички изкуства, продължава да смущава. Смятам, че никой няма право да осъжда това смущение и всеки има право да го споделя, също както и всеки има право да споделя липсата на такова. В случая с „Не ме докосвай”, както вече стана въпрос, конкретната история с транссексуалния Хана Хофман е истинска. Ако трябва да бъда честна именно Хана, а не Кристиян, ме впечатли най-силно. Защото е брутално смел и брутално отблъскващ едновременно. И защото все пак е интересно да видиш това сливане на половете в една личност, това сближаване на полюсите, които по този начин вече престават да бъдат полюси...

„Не ме докосвай” е най-стряскащ и най-силен с истинските си герои. Точно там, където най-много хора ще го отхвърлят, ще си излязат от залата (и не, не могат да бъдат упрекнати за това) и ще направят всичко възможно да го забравят по-бързо. Ето я историята на Кристиян. Очаквах и получих неговият монолог за това как след като той приема и харесва себе си и тялото си, каква причина бихме могли да имаме ние, че да не приемаме и да не харесваме себе си! И въпреки, че не казва нищо, което не сме чували вече стотици пъти, думите му са непресторени и дълбоки, а това винаги се усеща.

Всичко това обаче не ме спря да си затворя очите на някои сцени с участието на точно тези персонажи. Съжалявам, така беше. Но всъщност не тези сцени и не тези герои са големият проблем на филма, а съвсем други неща. Старомодният някак поглед към сексклуба, в който Томас отива, следвайки бившата си приятелка Мона. С всичките адски светлини и BDSM, т.е. най-общо казано садомазо, практики, все едно си някъде в пъкъла. Първоначално си мислиш, че и това е фантазия, нереалност, но после разбираш, че си е действителност. Нашата „Алиса в страната на чудесата”, т.е. Лаура би следвало да знае за тези неща, тъй като е зряла жена, силна и интелигентна, и не внушава усещането за някой, който тепърва научава. Искам да кажа, че така и не разбрах причината режисьорката да ни покаже сцените в този нощен клуб. Все едно искаше да си отметне всички „странности”, с които би могла да шокира масовото еснафско съзнание. Защото тя по никакъв начин не каза нищо повече за импулсите, които стоят зад садо-мазо практиките. Просто ни показа нещо, стигайки в два-три момента до крайности. И какво от това? В джунглата на интернет можеш да видиш всичко. Какво точно целиш, инжектирайки доза все пак поолекотено порно във фестивалния си филм?

Големият въпрос, който поставя филма е дали може и трябва всичко да се легализира. Ще можем ли да живеем без табута? Възможен ли е такъв живот въобще? Струва ми се, че „Не ме докосвай” много самоцелно се опитва да се докосне до повечето табута. И още нещо - съвременното общество е изключително фиксирано върху болести, патологии и прочие. Нямаш право да си добре, да си здрав и пази боже да си онова, което все още си позволяваме да наричаме „нормален”. И да се заявиш като такъв. Никой не те оставя на мира. Все някой ще се опита да измъкне от някъде нещо и да ти каже, че ти всъщност само си мислиш, че си добре, но дълбоко в себе си... Трябва да отидеш на терапия. Ти само си мислиш, че си здрав, но не се знае, защото... Трябва да отидеш на лекар. Ето това е нещото, което най-много ме разгневи във филма. Поредният опит да се изтръгне от корен радостта от живота, от секса, от любовта и да се изпратят в клинична лаборатория, където непременно ще им се открие нещо... Ето тази гледна точка. И изкуствената идея, че Лаура се опитва да реши сексуалния си проблем без нито веднъж да се опита да прави секс по какъвто и да е начин и да се провали. Това ни беше спестено. Сексът ни беше спестен. Терапиите обаче – не. Лаура само наблюдава, само слуша историите на другите. Разбирам, че изкуството е условно и прочие, обаче точно това е голямото предизвикателство пред хибридните филми – полудокументални, полуигрални. Начинът, по който са заснети, присъствието на реални хора, които играят себе си, премахват воала на условността и това променя правилата на играта.

„Златна мечка” на Берлинале е голяма награда и сериозно признание. Включително за българските участници в продукцията (независимо че ние сме миноритарен копродуцент). За Ирмена Чичикова, която играе жена, изтъкана сякаш от сънища, копнежи и кошмари, ролята, надяваме се, трасира един дълъг и успешен актьорски път в европейското кино. Подобни филми не могат да бъдат адекватно анализирани и коментирани с „харесва ми” или „не ми харесва”. Все пак ще кажа – не мога с чисто сърце да ви препоръчам „Не ме докосвай”. Лично аз не бих го гледала втори път. Ако обичате риска обаче...

 

1 КОМЕНТАР
1
AVA
06 февруари 2019, 12:43

Има неща, които са твърде лични. И когато някой ги направи общо достояние стават грозни. Поради тази причина няма да гледам "Не ме докосвай". Защото не искам да се докосвам толкова дълбоко до толкова личното пространство на хората.

ТВОЯТ КОМЕНТАР