Пловдив е град от 8000 години и е малко странно едно вълнено одеяло да претендира да е негово лице. С цвят на сметана, точно преди да бъде налята в кафето, с дискретни шарки, то е толкова голямо, че може да покрие целия град. А точно тази вечер Пловдив изглежда някак простуден, свит и малък, като че ли забравил, че е европейска столица на културата. Вавилонската му кула е разглобена и гостите му са невидими. Осветените му тепета плуват в мъглата като кораби на Одисей и единствената котва, за да не отплуваме и ние в открити води, е пъстротата, която плисва от витрината на магазинче в Капана. Чорапи от пъстри прежди, които могат да застанат на една права с прочутите исландски плетива, ръкавици, тъкани постелки и въпросното одеяло. Получаваме визитка „Роси Миткова, майстор художествено плетиво”.
Само да напомня, че там, освен вълнени одеяла, предлагат кешкек и мантъ в арменския ресторант на ул. „Гроздов пазар” 1, има Тютюнев град, какъвто няма по света, нищо, че е малко поразрушен, поизгорял, но пък с чисто нова изложба, Цар Симеонова градина, Гребен канал, Античен театър, Античен Одеон (засега отделен от любопитните погледи с преграждения) и Античен стадион, кафене в Джумаята и италианска сладкарница „Долче Фелини”, Сахат тепе – малката джунгла насред града, панорама от Стария град, антиквариат за играчки, вдъхновил и роман – „Пиафе”, и Драматичен театър на Главната, в който сега Диана Добрева репетира с петдесет и двама млади актьори пиеса за одисеята на Одисей, и в който аз загубих една черна ръкавица. Ами да, като няма Ди Треви, в който да хвърлям монети, как да отбележа иначе желанието си да се върна в тази Итака за едно одеяло, което Пенелопа Миткова е изтъкала за такива като мен, харесващи отдавна остарели градове с тепета и особен характер.
