Историята, разказана в „Кралицата на Шотландия”, сама по себе си е повече от забележителна  – трагичната съдба на две кралици, които се борят за британския трон на живот и смърт с ясното съзнание, че са обречени на ужасяваща самота. Фактът, че Мария Стюарт е обезглавена на 44-годишна възраст (по заповед на Елизабет и след като лежи 19 години в тъмница, обвинена в заговор срещу кралицата), а Елизабет I управлява Англия 45 години и живее почти до 70, без съпруг и без деца, но с непобедими войски, не променя нещата. Още повече, че след смъртта си Кралицата Дева, както наричат Елизабет I, е наследена от сина на Мария Стюарт Джеймс VI, който обединява окончателно Англия и Шотландия. Ако зависеше от мен щях да пусна този исторически сюжет на създателите на „Игра на тронове” например и да ги оставя те да направят филма, понеже не съм забелязала тях да ги е грижа чак толкова много за политкоректността. Обаче тук целта е друга.

Филмът ни поднася в началото си едни много досадни четиресет минути, в които Мери (Сърша Ронан), единствената законна дъщеря на шотландския крал Джеймс V, се отправя към Британия, за да си върне полагащия й се трон, на който в момента обаче се е възкачила Елизабет I (Марго Роби), незаконнородената дъщеря на Хенри VIII и Ан Болейн. Мери е „готината” кралица – небрежна, приятелка с придворните си дами, страстна, свободолюбива, готова за битки. Елизабет пък е представена като доста по-голяма „сухарка” (извинявам се за ученическия жаргон, но Марго Роби така пресъздава Елизабет, че предизвиква точно такива изрази). Интересното започва след като Елизабет прекарва сериозна шарка, а Мери разбира някои детайли за съпруга си още в първата брачна нощ.

„Кралицата на Шотландия” е справедливо номиниран в две категории за Оскар – за великолепните костюми в наситени, силни цветове, които буквално пулсират от живот на фона на леко монохромните, макар и величествени, пейзажи, и за грим и коса като тук трябва да отбележим изумително изкусно направеното лице на Марго Роби с белезите от прекараната от героинята й тежка шарка. Трябва да се отбележи и че сценографите и художниците на продукцията са заложили на по-сурови интериори и екстериори, поради което филмът чисто визуално „звучи” студено, като удар на стомана в стомана, на меч в меч. Великолепно решение! Дори само заради него си струва да гледате филма.

Струва си и заради Сърша Ронан – прозрачна като сълза, смела и дива. Свикнали сме да я гледаме в роли, които предполагат повече вътрешни преживявания, докато тук е (почти) екшън героиня. Марго Роби остава в сянката й и не само защото драматургично двете героини така са поставени (т.е.  акцентът е върху Мария Стюарт, респективно върху Сърша Ронан), но и защото просто не успява да се превърне в Елизабет I . Дори за миг не успява. Или ако успява, то е само когато се разкрива пред Мери и показва оскъдната си подстригана коса (силно напомняща на тази на Вивиън Уестууд, между другото). Прекалява във всяко движение и във всеки поглед, в надменността, в кралската си походка, във всичко. Понякога дори имам чувството, че я иронизира, а филмът не предполага подобна ирония.

Добър филм. Без удивителен знак обаче.