„Те”: Сорентино за Берлускони, разпасаният цезар на света

Новият филмов опус на култовия италиански режисьор Паоло Сорентино „Те” („Loro”, 2018) вече е в избрани кина и откровено казано ще се наложи да го гледате. Съветва ви някой, който е всичко друго, но не и невъздържан фен на "великата красота" ала Сорентино.

Ирина Иванова 12 януари 2019

Като продължение на казаното по-горе - дори се осмелявам да призная, че не съм луда и по „Младият папа” – успешният до небето сериал на италианеца за HBO с Джуд Лоу в главната роля, чийто втори сезон феновете очакват през тази година.

Паоло Сорентино още не е навършил 50, но вече го наричат „маестро”, „гениален визионер” или дори новият „голям италианец”, дошъл след класиците Висконти, Пазолини, Антониони, Фелини, Паоло и Виторио Тавиани, Джузепе Торнаторе и т.н. Куп холивудски звезди мечтаят да снимат с него, за да се измъкнат поне за един филм от матрицата, но той, подобно на повечето режисьори автори, вече е намерил своя Актьор с главно А, своето алтер его – Тони Сервило, който е с него от дебютния му пълнометражен филм „One Man Up” (2001) през първия му (от общо пет), номиниран за „Златна палма” в Кан - The Consequences of Love (2004) - та чак до считания от мнозина за негов шедьовър „Великата красота”, носител на Оскар’2014 за чуждоезичен филм, и сега в „Те”. Сервило не участва единствено във филмите му „Това трябва да е мястото” (2011) с Шон Пен и Франсис Макдорманд и „Младост” (2015), но при все това си остава запазения знак на режисьора, лицето на неговото кино, един от основните носители на неговия стил – като Марчело Мастрояни за Федерико Фелини, Жан-Пиер Лео за Франсоа Трюфо, Никита Михалков за... самия себе си или Джони Деп за Тим Бъртън. Тези специални случаи, в които режисьор и актьор се сливат в едно кентавроподобно същество са невероятни и са цяла отделна голяма тема.

„Те” е сатирична биография на Силвио Берлускони, един от най-дългогодишните премиери на Италия (историята на Берлускони - в линка). Берлускони обаче не е първият италиански политик, за когото режисьорът прави филм – в „Il Divo” от 2008 г. например той разказва живота на митичния Джулио Андреоти, избиран цели седем пъти за министър-председател на Италия. „Те” е направен с много повече пари и... все пак е посветен на персона уникалисима като Берлускони. 

Още в самото начало на филма стилът „Сорентино” ви шамаросва – с резкия контраст на изображението, телевизионната стилистика, напомняща шоупредаване по РАИ Уно, или гигантска реклама, или пълнометражен музикален клип, същевременно едрите планове с невероятни комиксови лица, достойни наистина за филм на Фелини (а Фелини, известно е, обожава свръххарактерните лица и е разполагал със собствена банка с подобни епизодици и статисти непрофесионални актьори, които понякога сам си намирал на улицата или в заведения), монтажът, използван често така, че да придаде абсурден или смехотворен нюанс на двата кадъра, които свързва, крещящите карнавални цветове...

Първата част на филма е направена трескаво и сякаш на шепа амфетамини („кокаинът – това старомодно вещество”, казва един от героите) и ни запознава с грозно-смешния, затънал до ноздрите в бял прах, всевъзможни грехове и желания, свят на Серджо, който е нещо като сводник, абе направо мениджър да си го наречем, на доброволни участнички във вечната игра „секс срещу пари”. Неговите скъпоподдържани момичета и жени обаче  предлагат не просто секс срещу пари, а секс срещу много, много пари, срещу къщи, доживотни издръжки, скандални разводи, а в конкретния случай и „секс срещу Берлускони”. Да бъдат с Берлускони, цезарят на техния свят, е нещо като инициация, като встъпване в длъжност, като влизане в тайно сестринско общество. В почти цялата първа част на филма Берлускони не се появява и всички говорят за него като за божество или фараон, наричайки го Него или Той, сякаш не е смъртен със собствено име. Всички искат Берлускони. Нали знаете онзи виц, разказван от самия Силвио: „Попитали италианските жени искат ли да правят секс със Силвио Берлускони. „Да” – отговорили 20 %, а 80% казали: „Пак ли?”

В първата част на „Те” пред очите на зрителите със здрави дози цинизъм и сарказъм се генерира мита Берлускони, а във втората този мит се развенчава и разобличава, едновременно без милост и с разбиране. И това е най-доброто решение на Сорентино - без милост и с разбиране. За ярко противоречивите личности оценките също са ярко противоречиви и противоположни, поради което предполагам и режисьорът е запазил в образа на Берлускони и момчешката му инфантилност, и дълбокото му остроумие, и наглостта, и умопомрачителният му популизъм, и неосъзнато (може би) мафиотското му разбиране за властта, невероятната му комбинативност, оперетния му типично италиански чар, вулгарната му философия за света, всичко. Без съд и присъда. Поне до последните 5-10 минути на филма, когато идва времето на Страшния съд и става ясно, че страдащите са и виновните. Те са виновните. ТЕ. Изключителен финал на филма с точно толкова патетика, колкото е необходима и нито грам повече. Тони Сервило е брилянтен и забележително дисциплиниран под клоунската берлусконска маска. 

„Те” е може би Сорентиновият „Сатирикон” – епично платно, опитващо се да се превърне във всеобхватен портрет на цялото общество в Италия от края на 20 и началото на 21 век – от обикновените домакини до големите блудници (за да не използваме по-подходящата дума), от големите властници и разпасаните политици, до мамините синчета, слугите, мечтаещи да спечелят „ВИП Сървайвър”, футболистите, кариеристите, винаги готови за сделка от всякакъв порядък. Впечатляващо платно наистина, създадено с раблезиански размах, с ренесансов вкус едновременно към класическото и модерното, към драматичното и комичното. Могат го тези италианци, могат го. Дори когато не им харесаш първите пет филма, на шестия вече се предаваш, при това с наслада.

И най-странното е, че въпреки преобладаващият абсурдно-ироничен тон на филма, който е пътувал до Италия през последните десетина години няма начин да не е видял с очите си, че изграденият от Сорентино свят всъщност изобщо не е абсурден, ами си е съвсем близо до реалността, просто е леееко хиперболизиран – препечените солариумни тела, белоснежните скъпоструващи усмивки сякаш с часовников механизъм, поддържаните тела (не ви ли се струва, че има нещо много порочно в толкова старателно изработваните тела, приличащи повече на инструмент, отколкото на човешка плът?), филърни устни, лифтнати лица с неопределима възраст, но далеч от младостта, старателно епилирани и бодибилдвани мъжки гърди, коремни плочки. И въобще тела, тела, тела човешки. Тела и лица. От това е „направен” филмът на Паоло Сорентино – от човешки лица и човешки тела. Много, много, много. И Берлускони е техният бог. Или по-скоро техният панаирджийски хипнотизатор. Сами изберете.

Рядко се появяват филми като „Те”. Момчето, което ни скъса билетите на влизане в киното, каза с уморена усмивка: „Три часа е! И докато се разбере за к’во става въпрос...”. Истината обаче е, че версията, която се показва у нас е два часа и половина (доколкото знам режисьорската версия е от две части, всяка от която е по час и половина) и смея да твърдя, че дори няма да ви хрумне въпросът за какво става въпрос.

 

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР