Покхара

След три дни потеглихме към Покхара, втория по големина град в страната, наричан туристическата столица на Непал, отправна точка към Анапурна, Дхаулагири, Мачу Пучаре и останалите върхове от западната част на хималайската верига. Разстоянието е едва 200 км, но затова пък се пътува 8 часа с автобус по единствената „магистрала“ в страната. Пътят е двулентов и тесен. Пресича долината на Катманду и Анапурна и представлява криволичеща спирала между скали и пропасти, а начинът, по който се разминават автобус и камион на завой, е ужасяващо непредсказуем. За наш късмет бяхме уцелили един от най-важните семейни празници за хиндуистите и всички пътуваха към родните махали и села, за да получат „тика“ – свещена благословия от най-възрастния член на семейството, което правеше движението изключително натоварено. За семейния празник на трапезата има месо. Непалците рядко ядат месо, главно по икономически причини. През по-голямата част от годината се хранят предимно с вегетарианска храна. Основното блюдо е „дал бат“. Върху метален поднос в 3 различни купички се слагат ориз, супа от кафява леща и зеленчуци или пилешки бульон с къри, като лещата или бульонът се изсипват върху ориза и се разбъркват. Това е и единственото ястие по време на трекинг в планината, когато се отсяда в къщите на местните и те ти приготвят ядене. Аз и още трима ентусиасти решихме да се впуснем в тридневно трекинг приключение, за да опознаем по-добре природата и живота в долината на Анапурна. Другата част от групата остана да си почива, пазарува и забавлява около езерото в Покхара.

Сири, нашият непалски гид, който ни поведе с усмивка по необятните пътеки и хълмове, се оказа истински шерп водач, два пъти покорявал Еверест в две поредни години – 1996 и 1997, веднъж откъм Тибет и веднъж от непалска страна, носейки бутилките с кислород на алпинистите. Сподели, че втория път са били на косъм от замръзване. Споменът, който пази от тогава, е как в полусън вижда току-що родената си дъщеря и осъзнава, че може би никога няма да я види отново. Зарича се, че ако оживее, повече няма да прави каквито и да е опити да покорява върха. Не спря обаче горещо да ме убеждава да се върна някой ден и да ме качи на базовия лагер под Еверест.

Сири решаваше в движение къде да спрем, за да пием чай, да обядваме или да останем да пренощуваме в някоя местна къща – един от начините стопаните й да припечелват някакви пари. Те притежават само неща от първа необходимост, дори нямат вода. Водата се носи отдалеч в големи метални гюмове в кошница на гръб, прикрепена със специална лента през главата. За съжаление, видях само жени да носят вода. Вярно, че изглеждаха жилави, но едва ли самите те тежаха повече от 50 килограма, докато кошниците бяха поне 30.

Първата вечер отседнахме на един мистичен хълм със страхотна гледка към долината, езерото и виещите се долу оризища. Оказахме се в подножието на храм и щом започна да се мръква, заприиждаха хора, водейки на връв малки яренца и теленца – за вечерното жертвоприношение в чест на богинята Дурга. Оказа се, че колкото по-нисша е кастата, от която произхождаш, толкова по-голямо животно трябва да принесеш в жертва.

Цялата церемония започна някъде към 21-22 ч. с четене на молитви и приключи след полунощ, като точно в 00,00 с един замах падна главата на първото яре. По изключение, като друговерец, бях допусната на церемонията, на която жени не присъстват. Бях и единствената жена след полунощ сред 30-ина местни мъже, които танцуват и пеят около няколко окървавени животински трупа. Усещането определено беше доста екстремно. В този момент цялата страна празнуваше победата на своята покровителка, богинята майка Дурга, над силите на злото.

Следващия ден прекарахме с водача ни Сири в къщата на семейството му. Това е денят, когато младите получават прошка от родителите си. Вечерта се къпахме на чешма на улицата, тъй като в къщите няма течаща вода. Трите дни, които прекарахме заедно, спейки в местните колиби, хранейки се заедно с тукашните хора, сближиха четирима ни в нещо повече от семейство. Завърнахме се в цивилизацията с широки усмивки. В Катманду се усещахме някак различни, дори видимо се отличавахме от групата, която не спираше да ни разпитва какво ни се беше случило в планината. А ние просто сияехме. Бяхме получили онова усещане за безвремие, нирваната, която са търсели хипитата, тръгнали към Непал.