Дали красотата ще спаси света не знам, но със сигурност спасява този филм. И не става въпрос само за покъртителните пустинни пейзажи, но също така и за великолепните портрети, дори повече за тях всъщност. Лицата на двамата актьори в главните роли – красивата иранка Голшифте Фарахани („Мрежа от лъжи” на Ридли Скот с Леонардо ди Каприо, „Историята на Ели” на Асгар Фархади от 2009 г., носител на Сребърна мечка от Берлин, „Патерсън” с Адам Драйвър) и звездата на Индия Ирфан Кан („Кутия за храна”, „Животът на Пи”) – носят в себе си целия филм, цялата горест и тъга на Изтока. Красиво! Много!

Не съм убедена, че сюжетът на "Песента на скорпионите" е толкова добре разказан в самия филм, колкото в пресинформацията, която българските разпространители от „Арт Фест” изпратиха. Не съм убедена обаче и че филмът страда от това, тъй като той носи вкуса на приказката и фолклорната спонтанност, която естествено неглижира всякакви строги драматургични теории и правила. В това всъщност е и част от чара на творбата на Ануп Сингх - в особената ленност на разказа (и съответно на монтажа), караща зрителя да потъва, а не да препуска. 

В пустинята Тар в Индия живеят смъртоносни скорпиони, които са истинска напаст за хората от близките села. Преданието е, че ужилвайки жертвата си, скорпионите вкарват в тялото й отрова, която започва да пулсира в кръвта й в определен ритъм. Всеки, ужилен от скорпион, ще умре в рамките на 24 часа, освен ако не открие достатъчно опитен и изкусен певец, който да „разчете” ритъма на отровата в пулса му и да изпее точната песен, която да подейства като противоотрова. Бедният търговец на камили Аадам (Ирфан Кан) се влюбва в красивата Нуран (Голшифте Фарахани), внучка на прочута лечителка и „властелинка на скорпионската песен” и наследница на нейния талант, но любовта им е пречупена от неговото предателство.

Подгответе се за филм, който не се съобразява кой знае колко с начина, по който хората на западната култура сме свикнали да ни разказват истории. Ясно е, че ние на Балканите не сме най-типичните представители на западната култура, но все пак. Това е филм, който трябва да бъде попиван с очи и в който трябва да се вслушваш, за да усетиш пулса му – понякога монотонен, друг път задъхан, но при всички положения различен. Режисьорът Ануп Сингх (опитайте се да намерите прекрасния му предишен филм „QISSA: Приказка за един самотен призрак” от 2013 г.) се опитва да хвърли мост между афро-индийските си корени и настоящето си на гражданин на Европа и поради този му стремеж „Песента на скорпионите” все пак се усеща като някакъв тип компромис. Вероятно би бил още по-силен, ако бе останал по-суров и верен на самобитността на пустинната култура, на индийското кино (езикът на филма е хинди), на поетиката на Изтока.

Въпреки това предвид тоталната еднотипност на филмите, които достигат до нашите кина, трябва да призная, че „Песента на скорпионите” е добра противоотрова. Така че препоръката е ясна – гледайте!