Една книга от заклет пътешественик за едно симпатично африканско лице - Намибия, страната с две прочути пустини, над която Космосът постоянно изсипва щедри количества от метеоритните си запаси. И където някои жени ходят много облечени, а други – доста разголени.

Коя е тази Дюна 45, на която шефът на БТА Максим Минчев посвети новата си пътеписна книга? Оказва се, че това е най-известната дюна във великата пустиня Намиб. Не е заради размерите й – Намиб притежава колекция от най-високите дюни в света, а защото е най-фотогеничната. Максим Минчев и жена му – украинката Натали, я изкачват яваш-яваш, докато техните намибийски спътници – Соломон и Гергана Паси, покоряват върха на рижата пясъчна красавица, почти тичайки. И пак на скорост се спускат, използвайки якето на Мони Паси като шейна. 

Максим Минчев е добър разказвач с правилния баланс между факти и лични преживявания. Мекото му чувство за хумор само помага, разбира се. Книгата е като полуоткрехната врата към Намибия – виждаш донякъде какво е вътре в стаята, но най-вече ти отваря апетит да разгледаш останалото.

През по-голяма част от пътешествието Минчев и компания са предвождани от почетния консул на България в Намибия Михаил Михайлов, архитект и ентусиаст на риболова и пеенето в съпровод на китара, който от 28 години живее в африканската страна. Михаил Михайлов беше с китарата си и на премиерата на книгата в София, на която дойдоха още Константин Каменаров, Георги Лозанов, Антон Дончев, Георги Чапкънов и горе-долу цялото БТА. “Дюна 45” беше представена от редактора си, друг голям пътешественик - Георги Милков, и от спътника Соломон Паси, облечен в спортна риза Burberry, разбира се. На първия ред срещу тях седяха Гергана Паси с двете си деца Михаела и Давид, които в един момент не се стърпяха и се присъединиха към баща си на импровизираната сцена, изземвайки вниманието на гостите със смешните физиономии, които правеха.

Столицата на Намибия се казва Виндхук. Въпреки че звучи като име от роман за индианци, думата е немска и означава “Вятърен ъгъл”. Причината – Намибия е била немска колония, дори бащата на Херман Гьоринг й е бил губернатор. В историята й има много насилие и жестокости, но сега бившите бели колонизатори и местните племена живеят в някакъв чуден сговор.

Максим Минчев е силно впечатлен от жените от племето химба, които ходят голи от кръста нагоре дори във Виндхук. Срещу няколко долара те се съгласяват да бъдат снимани, за разлика от гордите матрони хереро, облечени в огромни цветни рокли, наметнати с шалове и увенчани с безподобни шапки дори в най-големите жеги. Тези екстравагантни тоалети също са наследство от немците, по-точно от мисионерите, които не можели да преглътнат нудистките тоалети на жените от снажното племе хереро, навлекли ги с метри плат и ги превърнали в странно подобие на кралица Виктория.

Бряг на скелетите, където най-често се откриват писма в бутилки, места, където е сниман филмът “Боговете сигурно са полудели”, пътища от сол, направени от германците, плажове, буквално зарити от тюлени, градове със северноевропейски вид, ресторанти, висящи над океана, спа център в пустинята – Намибия в този пътепис е като ръкав на фокусник, от който излитат нови и нови гълъби.

На премиерата издателят Стою Вартоломеев припомни думите на Марко Семов, че човек може да напише книга за една държава, ако е бил там 15 дни или 15 години. Първата се пише със сърцето, втората – с разума, дошъл от опита. Максим Минчев е бил (близо) 15 дни и сърцето му е било отзивчиво.