Представете си, че сте на нулата

Книгата, която американците не искат да издадат

Адриана Попова 21 април 2018

 

50 долара, колкото била двуседмичната надница на американски работник. Толкова е трябвало да имат в джоба си хората, които се надявали да станат граждани на САЩ. Между 1892 и 1954 година пристигащите с кораби от Европа кандидат-имигранти били задържани в центъра на остров Елис край Ню Йорк, където трябвало да покажат въпросните долари. Подлагали ги и на медицински прегледи, като негодните – болни физически или психически хора, били отпращани обратно. През 1954 година центърът на Елис Айлънд, през който за малко повече от половин век минават близо 12 милиона души, и който се намира на няколкостотин метра от Статуята на Свободата, бил закрит.

Историята на последния му директор разказва в романа си Гаел Жос. По френски елегантна, писателката гостува тази седмица в София, за да представи първата си излязла на български книга – „Последният пазител на Елис Айлънд”, издадена от „Колибри” в превод на Красимир Петров. За нея Жос се вдъхновява след посещение с децата си на остров Елис, където има Музей на имиграцията със струпани в него десетки куфари и окачени по стените стотици фотографии на хора, напомнящи за преселническата вълна през Океана. Постепенно у нея се оформя лицето на главния й герой – напълно измисления Джон Мичъл, който над 40 години е бил директор в това своеобразно чистилище и на когото се пада задачата да затвори вратите му завинаги. Джон Мичъл води дневник, в който разказва живота си. Разказва за голямата си любов към съпругата си, която също като него работи на Елис Айлънд и умира при епидемия от тиф, избухнала сред имигрантите на острова. След нейната смърт сърцето на този и без това затворен човек като че ли съвсем се сковава. Емоционалната му самоизолация успява да пробие само една особена жена, почти вещица, бягаща от немотията и суеверната омраза в родната си Сардиния. Англо-саксонската му сдържаност е привлечена от неподредената, ирационална същност на Нела. Тя изважда от него някаква тъмна страст, която го тласка към престъпление. И той ще плати за него в края на живота си.

При гостуването си в София Гаел Жос призна, че романът й, който печели няколко награди, сред които и Европейската награда за литература за 2015 година, досега не е приет от никое американско издателство. Дали защото американците ревнуват, че французойка е описала мястото, така знаково за нация, създадена от емигранти, или пък защото в текста има неверни нотки по отношение на американската психика или история*? Трудно е да се каже. Книгата обаче е силна в поставянето на темата за емиграцията, за хората, които напускат родните си места, за да търсят нов живот другаде, за начина, по който хората от това другаде ги приемат. Представете си, че сте на остров между досегашния си живот и мечтаното ново начало, че трябва да съблечете като стара носия досегашната си идентичност, факта, че в родината си сте били поет или лекар, или селянин и да станете никой с надеждата за втори шанс в живота. Представете си това, което толкова много българи изживяха през последните три десетилетия. Гаел Жос се е опитала да ви го представи.

*Това са онези дребни наглед културни или битови несъответствия, често странични на основната линия, които вгорчават четенето. Такова за мен беше описанието на българско село по времето на Втората световна война, в което попадат героите от иначе великолепния роман на Зейди Смит „Бели зъби“. Несъответствия, които често само носителите на съответната национална идентичност могат да усетят.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР