Тъкмо казах на една приятелка, че не съм гледала лош филм с Дженифър Лорънс, и гледах „Червената лястовица” на Франсис Лорънс. Все още не мога да повярвам, че една от най-могъщите филмови индустрии в света е произвела през 2018 г. подобен примитив, натъпкан с пропагандни клишета, в който отгоре на всичко са се навили да участват актьори легенди като Джеръми Айрънс и Шарлот Рамплинг, както и, разбира се, любимата ми Дженифър Лорънс. Гледах Лорънс преди десетина години в един от първите й по-сериозни филми – „Горящата равнина” на Гилермо Ариага – когато тя бе едва на 15 и си партнираше като с равни, със звездите Чарлийз Терон и Ким Бейсинджър. Беше изумително добра актриса още тогава, родена за звезда. Изключително обичам ролите й в „Наръчник на оптимиста” и особено в „Американска схема”. Но „Червената лястовица”?!

Филмът разказва за руска балерина (Лорънс), принудена от лошия си, затънал до шията в грехове и пороци чичо (в ролята е Матиас Шонартс, който поразително прилича на Путин) и от ситуацията в обсебената от ченгета родна Русия, да стане част от руския секретен отряд „Червените лястовици”. Участниците в този отряд, предимно жени, са превръщани в машини за съблазняване и секс с една-единствена цел – измъкване на информация и безмилостно унищожение на всички, принадлежащи към „свободния свят”  и омразната им до смърт (американска) демокрация. В една от сцените садистичен руснак убиец дере жив доблестния и смел американец, в когото е влюбена главната героиня (Джоел Едгертън е този американец). Мислите, че преувеличавам вероятно? Да де, обаче не преувеличавам. Очевидно времето на подобни филми не е отминало.

Да не говорим, че „Червената лястовица” е пълна с някакви инфантилни американски фантазми (изразени вербално) за сексуалната разюзданост на руските тайни агенти от женски пол, които когато стане въпрос за секс изведнъж се превръщат в нещо като роботи, голям смях! Голям смях предизвиква и неистовото старание на сценаристите да направят така, че на главната героиня все да й се разминават сексуалните издевателства, за които тя уж е така добре подготвена, в последния момент. Бият я, измъчват я, нищо от областта на насилието не ни спестяват, но... дотам. В момента, в който се стигне до „сексуално посегателство”, някой или нещо я спасява. Поразителен филм наистина! А как не й отива на Лорънс да е балерина! 

Трябва да призная обаче, че клишетата са си клишета, а големите актьори могат да останат големи дори в глупави филми. Пример – Шарлот Рамплинг, която въпреки всичко играе така, че ти идва да влезеш във филма и да й видиш сметката, честна дума.

За съжаление, киното винаги е било, е и ще бъде използвано като оръжие на пропагандата и за още по-голямо съжаление много често в пропагандата са замесени изключително талантливи хора.

„Вестник на властта” на Стивън Спилбърг e филмът, който наистина си струва да бъде гледан, при това не просто защото има две Оскар номинации (за главна женска роля на Мерил Стрийп и за филм на годината). Филмът е направен с майсторство и завидна лекота, обиграно, занаятчийски, но в хубавия смисъл на думата. Мерил Стрийп за пореден път е изумителна в това да оставя следа от собствената си личност в своя персонаж и всеки път, когато я видя да прави политически изказвания, си мисля, че е толкова голяма актриса, че не можем да искаме от нея нищо повече. Да останеш себе си в кожата на някой друг, и после на още някой друг, и после пак, и пак, и така 40 години! И да си носиш със себе си всички герои, които си изиграл - това е велико, това е всичко. Всеки път, когато гледаме Мерил Стрийп, виждаме в очите й цялата й актьорска биография. Предлагам най-после да променят Оскар статуетката и нека следващата да бъде жена и да прилича на Мерил. Хем ще е в съответствие с тенденцията всички шефове на компании и главни герои във филмите да са жени, хем ще е заслужено. Ама не се шегувам. Или поне не съвсем.

Спомням си, когато през 2015 г. излезе филмът „Спотлайт” на Том Маккарти, посветен също на един вестник, на едно журналистическо разследване и създаден по действителен случай, написах, че всеки журналист трябва да гледа този филм, за да се върне към началата на професията си. Сега бих казала същото. Само че „Вестник на властта” е още по-ярък и въздействащ. Първо, защото става въпрос за един от легендарните всекидневници на Америка – The Washington Post, основан още през втората половина на 19 век – който изиграва важна роля в разкритията около лъжите на администрацията на президентите Линдън Джонсън и Ричард Никсън около войната във Виетнам и по-късно аферата „Уотъргейт”. И второ, защото Мерил Стрийп в ролята на Катерина „Кей” Греъм (съпруга на самоубилия се през 1963 г. главен редактор на вестника Филип Греъм, която го ръководи в най-успешните му и бурни две десетилетия, без да има никакво журналистическо образование) и Том Ханкс като култовия главен редактор на изданието Бенджамин Брадли (истинска икона на американската и световна журналистика) са като два колоса, върху чиито рамене е изграден филма и това го прави непоклатим. Разбира се, прибавяме и Спилбърг, и става ясно, че тази конструкция няма как да рухне. Спилбърг, Стрийп и Ханкс – желязната троица! Непоклатими са! И патетични точно колкото трябва, и вдъхновяващи носители на добрата холивудска традиция, на здравословния консерватизъм. Всички – операторът, художникът, монтажистът, композиторът и т.н. – са впрегнати в услуга на разказа, на историята, на сюжета, на посланието. Почти невидими, но безпогрешни. Малък голям филм – това е „Вестник на властта”. Пожелаваме му успех на Оскар церемонията, която ще се състои в нощта на 4 срещу 5 март, макар че фаворитите са други.

Лично аз се надявам, че Академията ще оцени не само с номинации, но и с награди „Формата на водата” на Гийермо дел Торо, който е едно от най-странните филмови „създания”, успели да се доберат до Оскарите.