Бих казала, че истинското начало беше през 1971 година. Дрехите и аз. На стадион „Уембли“ имаше събитие – рокендрол. Бяха поканили Чък Бери, Литъл Ричард и Гари Глитър, които щяха да свирят, пълно беше с Тедове от втората вълна. Тедовете не харесваха Гари Глитър и настана лудница – замеряха го с бирени кутийки и разни такива работи. Бяхме инвестирали в тези тениски. Но не вървяха. Бяха катастрофа. И понеже не се продаваха, започнахме да експериментираме с тях. Пробивахме им дупки, преправяхме ги. Най-напред направих част от тях на шорти. Не продадохме много, затова им сложихме малки капси. Тогава започнаха да се продават. Шортите бяха предимно черни, с бяла картинка; надпис от рода на „Нека да е рок“ и образа на Литъл Ричард отпред или отзад на шортите. А на някои от белите им направихме дупки. Следващото нещо, което опитах с тениските, беше да зашия ръкавите им, навити нагоре, от което тръгна някаква страшна мода на тениски с пристегнат, навит ръкав. Пипкава работа. Но аз съм си такава. След това взехме календарните момичета, снимки на такива момичета, и те също станаха част от тениските. Много петдесетарско. С тия момичета като Ракел Уелч. Винаги бяха в такива пози, все едно са претърпели корабокрушение, изхвърлени са на брега или, честно казано, са насилени по някакъв начин. Събрахме тези календарни момичета – като талоните в цигарените кутии, нали се сещаш, които ги имаше тогава – и ги сложихме в едно малко найлоново джобче на тениската. Започнахме да пробиваме дупки в тениските, купувахме найлон, понякога цветен, правехме тези малки джобчета, изрязвахме разни неща от книги, най-вече картинки на момичета, и ги пъхахме в тях. Аз го правех. След това трябваше да слагам ситуационистки лозунги по тениските. Тогава ги намирах за много добри, помня, че единият беше „Под паважа – плаж“, което е хубаво изречение и го изписвахме над едно от календарните момичета с гърдите ѝ и нацупените устнички, после пробивахме дупки в тениската, зашивахме ги на машина с цветни конци или пък навивахме ръкавите и я правехме да изглежда много тясна и къса, което беше доста характерно за петдесетарските неща, които правех.

Така че това беше отчасти „Теди Гърл“, отчасти началото на пънка. Правех тези работи и, разбира се, ги носех – например късите блузки, които се закопчаваха отпред, с изрязано деколте и без ръкави. Но пак, нали разбираш, нещата се променяха и трябваше постоянно да измисляме и да преправяме. Хората не харесваха прекалено петдесетарските неща и постепенно започнаха да се ориентират към стила на седемдесетте години – или поне нова тенденция в работата ни, затова помня, че изрязахме късите блузки и ги направихме да приличат като на календарни момичета от петдесетте, което си е нещо като стила на петдесетте, само че на необитаем остров или нещо подобно. Потресаващи. Ние го направихме. Помня, че закачахме капачки от бутилки по тениските, от онези, обикновените, с накъдрените краища. Постепенно осъзнахме, че можем да правим разни неща, обсипани с такива капачки. Накрая започнахме да прогаряме с цигари и да пробиваме дупки в тениските. А те се носеха с онези три четвърти панталонки, нали знаеш, така че жените приличаха на скитнички на някой плаж… на необитаем остров.

А оттам дойдоха и някои от първите ми сутиени за улицата! Никога не съм ходила в Пуерто Рико. Нищо не знам за Пуерто Рико. Но някъде съм видяла пуерториканки да ходят по сутиени навън, с къси шорти и сутиен, така си ходят до магазина с кутийки от кока-кола в косата вместо ролки. Така че външният вид вече не беше само като на скитничка или на някоя, която е била изнасилена или нещо такова, а имаше и усещане за бедност. Нещо повече, напомняше ми за времето, когато бях на петнайсет  – имах една приятелка, Марджъри Нейлър, която беше на двайсет и четири, тъкачка в памучната фабрика, и тя си ходеше с ролките по цял ден, а вечер, когато излизаше, ако изобщо го правеше, едва тогава махаше ролките. Така че съставките на пънка са разнообразни. Идеята хората да носят дрехи, които са или прекалено големи, или прекалено малки – като износването на стари дрехи например и други такива неща. Всичко това беше част от външния вид. Както и овехтелите дрехи. И хората, които са имали по-труден живот и по-тежки изпитания от нас. Анализирам го така: бедните имат статус, статуса на натрупания опит, следователно по дрехите им полепва патината на престижа. Бяха героични. Всичко е в историите.

Ранните години на партньорството на Вивиан и Малкълм са забележително плодотворни в творческо отношение. През тези години се заражда нов език в облеклото, който надхвърля границите на пънка – опърпаните и изпокъсани тениски и старите джинси, „ретро“ елементи и смесване на стилове, лозунги, апликации и „колажи“ (разни неща, накачени по дрехите по начин, заимстван от съвременното изкуство) – идеи, които биха били немислими в предишните епохи на модата. Може би затова е уместно един от най-интересните коментатори на всичко това да бъде един друг продукт на това плодотворно партньорство – синът на Вивиан и Малкълм, Джо. Самият Джо Коре постига огромен успех в света на модата с „Ажан Провокатьор“, бизнеса с луксозно бельо, духовито кръстен в чест на един от любимите ситуационистки термини на баща му. Джо съчетава ироничен хумор и топла сърдечност с известен предпазлив оптимизъм, а сега, след години на изявяване като модел по подиумите на майка си, се е превърнал в тип, с когото не би искал да имаш вземане-даване. Обобщението му на ситуацията е придружено от характерната самодоволна усмивка: „Хората ме мислят за страшен, но не съм – изкарвам си парите, като правя дантелени гащички, и мама още ме облича! Тяхната победа, на мама и на Малкълм, беше, че се намериха. Няма значение какво е станало след това, трябва да им го признаете; те промениха всичко и е трудно да се каже кой кого е вдъхновявал. Малкълм беше великолепен в манипулирането на медиите и цялото ситуационистко учение, което му позволяваше да е такъв антимениджър с мама и да прави всичко по контраинтуитивен начин. Малкълм постоянно се интересуваше от идеите на съвременното изкуство – много повече от Вивиан. Тя се интересуваше повече от техниката, да знае точно как се прави нещо. Ето я и симбиозата – на Малкълм му хрумваха идеи като твърденията „Без бъдеще“ и „Кеш от хаос“, но онова, което им даваше живот, беше техниката на Вивиан, умението да ги претвори графично и в нещо, което да искаш да облечеш, нещо за тялото. Но това, което хората казваха, че Малкълм бил човекът с идеите, а Вивиан само ги шиела, това просто не е вярно. Идеите са нищо, ако нямат израз. Според мен нейните идеи и начинът, по който ги реализираше, правеха всичко. На някакво ниво Малкълм осъзнаваше това, то го плашеше и той не искаше да си го признае. Мисля, че го осъзна напълно, когато напусна мама и разбра, че няма да намери друг човек в живота си, с когото да има такова сътрудничество. Само Вивиан можеше да претворява идеите му в нещо. След нея не намери друг. Мисля, че това е истината и това е неговата трагедия“.