Да, това е неговата, на Захари Бахаров, „Чамкория“, е, и на Явор Гърдев, разбира се. Но актьорът е толкова вътре в моноспектакъла по романа на Милен Русков, че все едно самият той е прототип на образа на бай Славе, „шефиора“ на омнибуса, през очите на когото ставаме свидетели на един от най-драматичните периоди в историята на България – след края на Първата световна война.

Гледах „Чамкория“ в театър 199 със скепсиса, породен от „Възвишение“ - филмът определено не беше такъв, какъвто очаквах да е според суперлативите, с които го описваха преди премиерата. Не бях повлияна от опасенията, че водещият на „Националната лотария“ едва ли би могъл да бъде възприеман като друг герой освен като добрия чичка, раздаващ пари по телевизията. И все пак този път реших да не тръгвам с голямата кошница. Но ето че в малката няма място за всичко онова, което видях, усетих и искам да споделя след двата астрономически часа, през които Захари Бахаров държа в плен вниманието и емоциите ми.

Материалът, драматургичният материал, е повече от труден, казват, че актьорът прочел на глас всичките 700 страници на романа, преди да започне работа по ролята. Но как беше влязъл в нея – дори когато често-често си попипваше носа дали заради потта, която видимо го избиваше, дали заради някаква своя си несигурност и нервност, пак изглеждаше, че е автентичен участник в историята на България след края на Първата световна война. Разказваше ни за жестокости и предателства, за подлости и удоволствия, за възвишения и възмущения, за живота, впрочем не много по-различен в проявленията си тогава от този, в който „едва пълзим“ сега.

Чудесен, задълбочен и убедителен е Захари Бахаров, бай Славе от „Банишора“! И нека всеки, подценил го заради това, че е приел да използват лицето му с комерсиална цел, при това за неограничено време, да го гледа в този именно моноспектакъл, в „Чамкория“. За който впрочем билети не се намират лесно, но е сигурно, че ще се играе дълго и ще пълни залата до дупка.