Всеки месец по един нов български филм е нещо, което много отдавна не ни се е случвало. Понякога се шегувам, че от толкова български филми нямам време да изгледам един свестен, но шегите са си шеги, а фактите са си факти. Филмите са различни като жанр, като мащаб, като стилистика, а режисьорите са на възраст 40+ - едно поколение, което отдавна опитва силите си в различни телевизионни формати – сериали и реклами предимно, но ето че дойде и неговият ред да стъпи на територията на кинофилма. Това важи и за Илиян Джевелеков („Вездесъщият”, а преди това „Love.net”), и за Виктор Божинов („Възвишение”), и за режисьора Ясен Григоров, чийто филм „Лили Рибката” скоро ще тръгне по кината. Важи в пълна сила и за режисьора Станислав Тодоров – Роги, чийто дебют в пълнометражното игрално кино, „Дъвка за балончета”, от днес влиза в разпространение. Ставаме свидетели на нещо страхотно – няколко последователни премиери на режисьори дебютанти (с изключение на Джевелеков) от едно поколение. Това е истинското събитие. Кой как възприема отделните филми вече е друг въпрос, както е и друг въпрос дали някой има полза от гръмки заглавия и пребурни аплодисменти от близкия и по-далечен приятелски кръг. Може пък и да има полза, не знам.

Мъж и жена „на попрището жизнено в средата”, тоест около 40-те, се срещат след май беше 30-годишна раздяла и тази среща им връща спомените за детството и първата любов. И двамата се намират в житейска ситуация, която не ги удовлетворява напълно, а събуждането на миналото, в което всички чувства и преживявания са пълнокръвни, стопроцентови, цялостни, още повече подчертава фрустрацията им в настоящето. Те се опитват да се отскубнат от стоманените лапи на живота и да изживеят поне няколко романтични мига заедно, обаче няма да ви кажа дали успяват, за да съхраните свежестта на възприятията си.

„Дъвка за балончета” е камерен филм, направен с идеята да се превърне в нещо като „капсула на времето” за всички, които са били деца през 80-те, а такива са, макар и с известна разлика в годините, и режисьорът Роги, и актьорите Теодора Духовникова и Иван Юруков, и сценаристите Теодора Маркова, Невена Кертова, Тео Чепилов и Георги Иванов. Филмите „с епоха”, както се казва, по принцип са трудни, трудоемки и скъпоструващи, а когато епохата е хем относително близка във времето и голяма част от зрителите също си я спомнят, хем доста различна от настоящето, нещата са още по-деликатни. В случая епохата, в която се развива „детската” сюжетна линия, са последните години на социализма у нас и създателите на филма са се опитали да я пресъздадат чрез детайли, разчитайки на асоциативните връзки, които публиката ще направи със собствения си опит – дрехите и обувките, кварталният градски живот, книгите и списанията, характерни за времето, мебелите и подредбата на класните стаи и жилищата, игрите, използваните думи, начина на говорене и т.н. От тази гледна точка едно от най-добрите попадения на „Дъвка за балончета” е, че осемдесетарската линия е снимана през есента, когато омърлушеният град така или иначе си носи някаква меланхолия, някаква носталгия, и в квартал, в който времето лекичко е спряло (а такива има доста). Иначе са забавни някои от случаите на странно „продуктово позициониране”, когато специално се набляга на предметите от онези години – „лепило Кале”, „некерман” и т.н. Лично за мен това акцентиране е прекалено и дори лишава филма от автентичност, понеже тогава никой не говореше така: „Хайде да опитаме с лепило Кале!” Просто това беше лепилото и точка. Няколко такива ситуации има във филма. Слава на Бога обаче "онази" лютеница с хорото на етикета беше пропусната!

Филмът е лек и приятен за гледане, романтичен, но не и сладникав, без претенцията да прониква в корените на битието и съзнанието и да казва някакви нечувани истини за времето и любовта. Теодора Духовникова и Иван Юруков са интересен и не първосигнален екранен тандем като за пореден път ще кажа, че много харесвам актьорската нервност на Духовникова, холеричността й, неравностите в темперамента й. Една от малкото български актриси, която не разчита само на „вътрешното преживяване”, а си позволява да се „пропука” и нещо от това прословуто вътрешно преживяване да излезе и навън, да блесне в очите й, в смеха й, в леко треперещия й глас. Вярвам, че Иван Юруков ще има достатъчно роли в киното в бъдеще и ще успее да трансформира театралната си харизма във филмова такава. В „Дъвка за балончета” той все още сякаш се стаява, внимава да не сгреши, стреми се към така наречената „обраност”. Може би и ролята му до голяма степен предопределя това, но се надявам един ден и той да се „пропука” и да ни покаже щипка арогантност, „лошотия”, рязкост. Ако сте гледали Юруков в театъра, че дори и в телевизията – в „Столичани в повече” например – знаете, че той носи тези черти в актьорския си натюрел.

И между другото, въобще не харесвам шалчето на Юруков във филма – банално до побъркване. Някои неща, които в живота може и да не забележиш, в киното кънтят направо.

Съзнавам, че от мен се очаква да кажа, че филмът ме е просълзил, защото ме е върнал във времето на детството ми, обаче не, не ме просълзи. Да кажем, че съм коравосърдечна. Съзнавам, че се очаква и задължително да харесваме играта на децата – просто, защото са деца вероятно. Обаче... явно наистина съм коравосърдечна.

Дори и да сте коравосърдечни като мен обаче, пак гледайте „Дъвка за балончета” – този експеримент с времето, но преди всичко нов български филм. Колкото повече се правят и колкото повече ги гледаме, толкова по-бързо натрупаното количество ще премине в ново качество.