След темата за виртуалната любов в мрежата в пълнометражния си игрален дебют „Love.net” (2011), във втория си филм „Вездесъщият“ Илиян Джевелеков (който е и съсценарист, заедно с Матей Константинов),се фокусира върху проблемите на човека в съвременния, доминиран от дигиталните технологии свят. „Вездесъщият“ с Велислав Павлов, Теодора Духовникова, Весела Бабинова, Ирмена Чичикова е в кината от днес.

Усещането, че не ти гледаш екрана на телевизора си, дисплея на телефона си или монитора на компютъра си, а те гледат теб става все по-натрапчиво с развитието на технологиите. Ето сега например се сещам за новия модел смартфони на известна марка, които сканират лицето ти, за да се отключат. Самият факт, че собственият ти телефон сканира лицето ти... Преди 2-3 години британският The Guardian публикува материал за технологията Affectiva, която посредством десетките приложения, които всеки от нас инсталира на телефона си, улавя и анализира нашите реакции – мимика, пулс и т.н. и предоставя данните на рекламните агенции, за да създават те максимално ефективни рекламни послания и прочие.

На пресконференцията след прожекцията на „Вездесъщият“ за журналисти, Илиян Джевелеков изказа несъгласието си със споделеното от други колеги мнение, към което аз също се присъединявам, че филмът до голяма степен продължава темата на „Love.net”. Това ме изненада, защото намирам тази връзка за доста очевидна, но в крайна сметка едно завършено произведение, пуснато на свобода така да се каже, е отворено за интерпретацията на всеки свой читател или зрител и авторът вече няма власт над него. За добро или за лошо.

Героят на Велислав Павлов Емил е писател и шеф на рекламна агенция (свят, който Джевелеков сам добре познава) - готин, небрежен, екзотичен и както ми казаха, че го е определила актрисата Татяна Лолова, някак демоничен. Заради една история със сина му тийнейджър (да не спойлвам излишно) той поставя скрита камера в жилището на родителите си, но постепенно наблюдението на техния живот така го хипнотизира и обсебва, че той започва да инсталира камери навсякъде, а всевиждащото му с тяхна помощ око контролира всичко и всички. Така поне е на теория, на практика той повече наблюдава, отколкото контролира, защото героят всъщност е малко пасивен. Мисля си, че „диаболичното“, което актьорът носи в себе си, не бе достатъчно използвано и той по-скоро е показан като един все пак благороден „маниак“. Няколко пъти дочух тези определения - „мания“, „маниак“, но истината е, че маниакът би трябвало да носи усещането за надвиснала опасност, а в случая това усещане не съществува, поне за мен. Това, че героят просто седи пред компютъра и наблюдава с горящи очи какво правят уловените в мрежата му, а задкадровият глас ни обяснява колко е „влязъл във филма“ не е достатъчно, за да му повярваме, че е маниак. В киното думите никога не са достатъчни и нещо, повторено сто пъти не става истина, ако не е предадено и чрез действие. Точният избор на актьор обаче до голяма степен решава този проблем. Велислав Павлов определено заслужаваше този реванш, след като телевизионният сериал „Отплата“ преди години доста безмилостно хем го показа на широката аудитория, хем поради собствените си недостатъци впоследствие го скри от погледа ни за дълго време.

Точният актьор, който трябва да се превъплъти в неточно изграден персонаж – това, според мен, важи и за Теодора Духовникова, която играе ролята на жената на Емил. Героинята по сценарий изживява кризата на средната възраст (и тук няма да спойлвам излишно), но работата е там, че Духовникова излъчва блясък и някак въобще не можеш да я асоциираш с проблеми като умора и остаряване, колкото и да ти разправя, че се чувства уморена и остаряла. Още повече, че тя е лишена и от възможността да ги пресъздаде актьорски, тъй като отново липсва действие, има само думи, думи, думи... Единствената ударна сцена, с която тя разполага, е смущаващо-тревожната еротична сцена в компанията на Ирмена Чичикова. Великолепен дует, който вярвам, че ще бъде „опитан“ и в друг филм, не задължително в еротична сцена, разбира се. И тук ми се струва задължително да отбележа колко превъзходни са дрехите, подбрани за героинята на Чичикова и как изграждат и акцентират нейния все пак периферен за сюжета персонаж.

Моите лични открития във филма са дебютантката (на голям екран става въпрос, в театъра тя отдавна е име) Весела Бабинова, която играе с лека разсеяност една такава сладка, спонтанна и смела любовница, без да ни се обяснява много-много и Тони Минасян, познат ни от сериала „Седем часа разлика“, който тук е в ролята на рекламист тарикат, простете жаргона.

„Вездесъщият“ не е точно „моят“ филм като някои от причините вече споменах. Освен това не откривам никакво надграждане по темата, тъй като филми на тази тема има много – от „Peeping Tom“ на Майкъл Пауъл през „Разговорът“ на Копола до „Сливър“ на Филип Нойс, да не говорим за телевизионния феномен Big Brother. Иска ми се обаче да поздравя продуцентите от „Мирамар филм“, насочили се към правенето на филми, които ни показват „другата“ България – модерната, „градската“. Онази България, която е част от Европа и прочие и която кой знае защо е абсолютно загърбена от българското кино. Може би защото на повечето режисьори им се струва еснафско и недостатъчно „фестивално“ да се занимават с нея или пък просто не намират провокация, не знам. Илюзия е, разбира се, че екзистенциалните драми съществуват или само на ръба на мизерията, в калта на социалното дъно, или при новобогаташите и т.н. Тази средна класа на добре живеещите, но не и свръхбогати хора, почти не присъства в новото българско кино. Големият зрителски успех на предишния филм на Джевелеков и на „Мирамар“ “Love.net” доказва, че посоката е добре намерена.