През 80-те години на миналия век мащабните исторически филми и сериали със сюжети, почерпени от времето на турското робство и освободителните ни борби - „Време разделно”, „Мера според мера”, „Капитан Петко войвода”, „Записки по българските въстания” - са нещо като тенденция в българското кино и се радват на огромен зрителски успех. Вярно, че на някои от тях ни заведоха под строй от училище и си спомням, че бях доста шокирана от сцените с насилие, но все пак, когато и след това да съм гледала отново тези филми, те винаги са ми действали ни повече ни по-малко разтърсващо. И то вече далеч не само заради сцените с насилие, а защото без ни най-малко да са „патриотарски”, тези филми ги усещам с кръвта си. Може би заради близкия до фолклора наратив, който се слива с музиката, природата, героите, както и заради родовата памет, която събуждат те и която не може да бъде излъгана от разни нови политкоректни призиви, настояващи например да не употребяваме чак пък толкова настоятелно думата „робство”.

Чувството за принадлежност към народ и родина много трудно може да бъде изразено, но си съществува, въпреки глобализацията, въпреки космополитния начин на живот, за който съвременността ни дава възможност. Или може би най-вече заради тях.

С целия този увод исках да кажа само, че според мен за един исторически филм е много важно да успее да стигне до кръвта ти и да проникне в нея. И че вероятно съвсем неслучайно в повечето класации за най-добър български филм на първо място редовно са или „Козият рог” на Методи Андонов или „Време разделно” на Людмил Стайков. Тоест българското кино си има сериозни традиции в историческия филм и тези традиции не трябва да бъдат забравяни.

Очевидно в последните години е назрявала някаква необходимост от подобни филми, след като през 2015 г. се появи злополучният „Дякон Левски” на Максим Генчев , през 2016 г. – „Воевода” на Зорница София, а сега – „Възвишение” на Виктор Божинов. Историческите филми – заради епохата, костюмите, масовките и прочие – са изключително скъпи, пък и рисковани, понеже заплахата от бутафорност винаги е надвиснала над тях. Предполагам, че това са основните причини толкова дълго време никой да не посяга към исторически сюжети. Така че Виктор Божинов, който има огромен опит като помощник-режисьор, но „Възвишение” е самостоятелният му режисьорски дебют в игралното кино, е понесъл тежък кръст, захващайки се с исторически филм. Риск печели – в случая. Не знам дали рискът ще спечели зрителски успех, което е най-голямата амбиция на Божинов и екипа му, но със сигурност му печели респект заради проявената смелост и доказания професионализъм.

Още когато прочетох първите излезли в пресата откъси от романа на Милен Русков „Възвишение” кой знае защо тутакси се сетих за вече споменатия филм „Мера според мера” на Георги Дюлгеров – вероятно защото и в книгата, и във филма (който също е по книга) звучи звучен и сочен диалект (уточнявам по повод великолепния филм на Дюлгеров, че и до днес лингвистите приемат македонския език за диалект на българския). Бях убедена, че ще се стигне до филм, особено след като романът на Русков получи такъв широк отзвук, толкова престижни награди и бе адаптиран за театрална сцена от Александър Секулов и поставен от Иван Добчев в Пловдив с голям успех.

Сценаристите на филма (Нели Димитрова и Виктор Божинов) са съхранили трагикомичния ключ на романа на Русков и тази много характерна за него игра между възвишени понятия като свобода, родина, народ, които непрекъснато са в устата на главните герои и доста, доста по-земните им, обикновени човешки страсти и преживявания (включително „клозетни” такива, без извинение).

Шепата четници революционери, които извършват Арабаконашкия обир, далеч не са герои, поставени на пиедестал, ами си остават докрая малко смешни и наивни, малко глуповати, но все пак сърцати, а в крайна сметка се оказват и трагични персонажи. Двамата актьори в главните роли – Александър Алексиев (Гичо) и Стоян Дойчев (Асенчо) – са голямата находка на Виктор Божинов и тъй като Алек Алексиев, който от години живее и работи в Лондон, напоследък придоби популярност у нас със сериала „Откраднат живот”, то Стоян Дойчев, куклен актьор, си е направо откритие. Техният тандем, който кой знае защо на моменти ми изглежда все едно излязъл от филм на братя Коен (например „О, братко, къде си?”) е едно от любимите ми неща във „Възвишение”. Изключителна актьорска „комбина”! (И начинът, по който Алексиев произнася репликата: „Досега беше жив, а сега си мертав!” Понякога съвсем малки на пръв поглед, дребни неща ти правят контакта с филма, не знам дали сте забелязали).

Мога ли да нарека камерата на Антон Бакарски „вдъхновена”? Мисля, че мога. Имам си трима любими български оператори от по-новото поколение и Бакарски със сигурност е един от тях. Ударният широк формат, техническото обезпечаване на филма, което е на световно ниво и е истинско удоволствие за сетивата, прецизната обработка на цветовете, точният монтаж, поставящ акцентите – това са все неща, които мнозина ще нарекат „чисто технически”, но от които се ражда цялостното усещане за филма. Да не забравя величествените пейзажи, заснети с достоен за тях епичен размах като искам да кажа, че може би най-добрата сцена във филма е „зимната” в самото начало. Да, не е кой знае колко драматична, нататък има доста по-драматични, обаче е кинаджийска и завладяваща. Костюмите на Мина Кайе и то специално тези във въпросната сцена са си направо отделни герои – каквито да кажем са костюмите във филма на Куентин Тарантино „Гадната осморка”. И както се казва накрая, но не на последно място – музиката на Петър Дундаков, която е нещо като „вятърът в косите” на филма, просто прекрасна!

Няколко са нещата, които ме препънаха във „Възвишение”. Първо – репликата „Наша свобода от нас зависва”, която ни се наби в главите още от трейлъра и въобще е силно подчертана през цялото време, без по никакъв, ама по никакъв начин да не е впечатляваща или да носи някаква нова идея в себе си. Напротив, банална е. Второ – изборът на Божинов да покани звезди като Захари Бахаров, Юлиян Вергов, Малин Кръстев и др. за напълно епизодични роли. Смятам, че когато вземеш толкова известен актьор в напълно епизодична роля ти поставяш абсолютно ненужен акцент в периферията на филма си и това само разсейва енергията му. При Димитър Рачков нещата стоят по различен начин, защото той има ударна смешна реплика. Прави я и изчезва и това е достатъчно. Третото е диалектът, който не винаги звучи автентично и понякога те „изважда” от действието.

Не мисля, че някой има полза от това да издигаме филма на пиедестал. Между другото, такива опити упорито се правят след излизането на екран на почти всеки нов български филм. Eдин известен американски филмов критик бе казал, че „критикът трябва да устоява на суперлативи”, а аз бих прибавила, че трябва поне да се опита.