Теодора Цонева, зъщерята на Анахид Тачева и Коста Цонев, живее в Италия и не се е връщала в София от 11 години, като изключим краткия й престой миналата година по много тъжен повод – погребението на брат й Димитър Цонев. Работи в българското посолство в Рим. От три години и половина има тази работа и много си я харесва, с нея се чувства полезна и сигурна. Въпреки това обаче Теодора, която мнозина в недалечното минало са познавали като Пършинга, продължава да мечтае да пее. Джаз. Нейната музика, нейното призвание, нейната голяма любов. Заради която напуснала България. Заради която родила и дъщеря си Мария... Но нека да караме поред. Дадохме думата на самата Теодора Цонева, молейки я да започне отдалеч – от детството си. Там е заровено ключето към сложната й и превратна съдба, превърнала я в черната овца на известното артистично семейство.

Теодора, както сами ще се убедите, е чувствителен, открит и много интересен човек. На първата ни среща преди няколко месеца е с децата си, чието енергично и шумно присъствие леко разпилява разговора ни. За втория път се уговаряме да се видим в ресторант в сенчест вътрешен двор на стара кооперация в самия център на София. Като пристигам, Теодора яде шкембе чорба и пие бира, въпреки че необичайните жеги са в пика си. „Много обичам шкембе, но в Италия не готвя, тъй като децата не го ядат. Понякога си купувам и го пека с масло, но за шкембе чорба си умирам. Анахид готви арменски манджи, ама аз не се впускам. Вкъщи ядем сурово, нали топлинната обработка поврежда храната. Ако е месо, то е алангле – друсвам го в тигана отпред и отзад и това е. Супа правя един път в месеца, награждаваме се с нея. Със спагети също. В събота и неделя понякога готвя месо с картофи или ребра със зеле, както правеше баба ми. На децата много им харесва.“ Така започва Теодора, за да се върне години назад... Защото само така ще я разберете.

Момичето на татко

Бях пет или шестгодишна, когато мама не живееше вече с нас. Ходех при нея само в събота и неделя. Два дни не ми бяха достатъчни и страдах от липсата й. Това сигурно се е отразило на характера и на крехкостта на душата ми. Но съм си го преодоляла. Като пораснах, дълбоко разбрах мотивите на мама като жена. И никого не бих посъветвала да живее с мъж, когото не обича. Само заради децата.

Пораснах повече с татко, с него всъщност никога не съм се разделяла, и досега ми е като вграден вътре. От Коста съм наследила артистичността и таланта, от мама съм взела чувствителността. Като малка рисувах. Бях влюбена в една картина на Майстора и често рисувах българка, облечена в носия, и зад нея един геран. Калдъръмите, къщите с покривите, чисто българска картина. Непрекъснато рисувах това и баща ми много обичаше тези картини. Той държеше да следвам в Художествената академия. Майка ми ме оставяше да решавам сама за бъдещата си професия, не ме побутваше наникъде.

Най-щастлива съм била в детството и юношеството си, до 23-годишна възраст, когато реших да замина. Страхотно съм се чувствала, но не съм си давала сметка за това. Баща ми беше адски либерален, малцина могат да се похвалят с такъв родител. Отпускал ми е въжето много повече, отколкото другите родители. Казвал ми е, че съм свободна да правя каквото искам, но сметката ще си я плащам сама.

Като си отиде татко, не можах да дойда за погребението. Но му се помолих: „Моля те, татко, прави, струвай, но ми доведи мъж, когото да обичам!“ Много обичам да обичам. Но ми писна да обичам неподходящи хора.

Видях снимки от погребението на татко. Вярно, че за мен самата е добре, за самосъхранението ми, дето не го видях мъртъв, но моето място тогава беше до близките ми. Сега майка ми показа една голяма статия за брат ми и там има една снимка... Сгромолясах се, като видях лицето на брат ми на погребението на татко. В първия момент не го познах, попитах кой е този до Мариана. После, като се загледах, познах Митко. Мисля, че съм му липсвала много тогава.

От татко ни остана апартаментът му на Славянска. И сега решихме с Мариана и Деси да го даваме под наем, който да си делим.