Филмът се носи на гребена на тийн вълната, завладяла Холивуд през последните години. Ако сте гледали „Drive: Живот на скорост” с Райън Гослинг, то „Зад волана” непременно ще ви „препрати” към него. За разлика от първия филм обаче, тук главният герой Бейби (Ансел Елгорт от „Вината в нашите звезди”) е едва ли не в тийнейджърска възраст и това моментално придава на филма някаква очарователна невинност.

Бейби е изгубил истинските си родители още като дете и е израснал с приемния си баща. Младият Ансел Елгорт играе ролята от началото до края с т.нар. „стоунфейс”, тоест безизразно лице, което само в някои романтични моменти е разчупено от лека усмивка. В свободното си време Бейби обича да прави собствени миксове, смесвайки записаните от самия него ежедневни разговори с любимите си ретро поп парчета. Въпросът е какво прави в „работното” си време, а отговорът е, че е шофьор на банда обирджии. Понеже Бейби, въпреки крехката си възраст, е истински факир на шофирането в градска среда.

Естествено, той иска да слезе от тази порочна въртележка и да започне нормален, щастлив живот, но това не е никак лесно, тъй като престъпната му компания (Кевин Спейси е босът на „лошите” – с познатите си трапчинки, новите си натрапчиво забележими околопоясни паласки и тоталната си харизма) го е впримчила здраво в бизнеса. Бейби обаче среща едно момиче – сервитьорката Дебора (Лили Джеймс, изиграла Пепеляшка в едноименния филм приказка на Кенет Брана) – и тя го вдъхновява да се бори за свободата си. Не е като да не сме гледали поне сто филма с подобен сюжет, но както е добре известно така или иначе сюжетите, генерирани от човешката култура, са общо около 34, всички те вече са разказвани и преразказвани стотици хиляди пъти и всичко, което гледаме сега са инварианти и миксове на тези сюжети.

Филмът е сладък, но се изпарява от съзнанието със същата скорост, с която Бейби се изпарява от местопрестъплението. Музиката е готина, но не те удря право в сърцето и краката, не те размазва от кеф, не ти се иска после веднага да си я потърсиш в интернет, за да я слушаш отново и отново и да си я изтанцуваш най-после. Автомобилните каскади са брилянтни, но вече сме виждали подобни – излязоха осем части „Бързи и яростни” все пак. Гангстерските лафове си ги бива, но и те не те карат да си извадиш телефона и да си запишеш някои особено яки. Запомняш няколко очарователни монтажни връзки и преливания, но с ясното съзнание, че вече си виждал такива. В крайна сметка на филма му остава едно-единствено неоспоримо достойнство и това е момчето зад волана, Ансел Елгорт. С неговото непроницаемо, макар и почти детско все още лице и усмивка а ла Мона Лиза. Целият филм е така построен, че някак те принуждава накрая да кажеш точно това.

Обаче истината е, че лично моят герой през цялото време беше Джейми Фокс в ролята на един от гангстерите. Ансел е добър, но има още дълъг път за извървяване преди да стане наистина добър. Джейми Фокс е просто страхотен, непрекъснато под напрежение, вечно подозрителен и готов да ти види сметката!

След прожекцията дочух коментари на възхитени колеги, вече влюбени във филма. Определено не съм в този отбор. Гледайте и дайте своя глас.