Всички, които наричат „Бензин” българският „Бързи и яростни” вероятно имат своите основания. Асоциациите наистина са натрапчиви – гонки, свистене на гуми (в този филм звукозаписът е на ниво, особено свистенето на гумите!!!), яки пичове и мацки с кожени якета, татуировки, екшън и готини коли... Готини, но не от бъдещето като онези в „Бързи и яростни”, естествено, а по-скоро „готини от миналото”, ретро дори. И така и трябва да бъде. Обяснението не е само във факта, че ние тук сме повече „бедни и яростни” и нямаме достъп до такива коли като онези в Холивуд, но и защото самият филм е издържан в леко ретро стилистика. И на мен това много ми харесва. Когато казвам „бедни и яростни” нямам предвид филма, тъй като той в нито един момент не внушава усещането за финансов недоимък така да се каже, напротив. Имам предвид принципно несравнимите възможности на независима българска продукция и холивудски франчайз.

„Бензин” ми се струва „поколенченски” филм. Той въплъщава мечтите на онези днешни мъже, които са изкарали момчешките и младежките си години в края на социализма и най-трудните години на прехода. Мъжете от поколението Х, тоест родени между 1963 и 1981 г. Като самият Асен Блатечки (Дим). Като Калин Врачански (малкия Радо). И понеже става въпрос за мъже, които са горе-долу от моето поколение, мисля, че мога да разпозная вкуса и мечтите им. Най-грубо казано това са култовите екшъни от 80-те и 90-те, недостъпните за това поколение суперколи, супермоделите от 90-те - Клаудия Шифър, Кристи Търлингтън и подобните на тях секссимволи – дългите коси, опушените очи, мъжки момичета, но с подчертана женственост, а не андрогинни и безплътни, каквито се наложиха по-късно. В Лиляна Станаилова (Люси във филма) и Снежана Макавеева (Нико), които изпълняват главните женски роли в „Бензин”, и в начина, по който е решен стайлингът им във филма откривам точно тази женственост. Между другото не случайно и двете са се занимавали с моделство. Макавеева е дипломирана актриса и вече изцяло се е отдала на актьорската си професия, но Лиляна Станаилова все още работи като модел и е абсолютно начинаеща актриса, това е първата й роля.

Сюжетът на „Бензин” се разгръща по добре отработена формула. Мъж излиза от затвора, директно отива на гроба на любимата си/майка си/ баща си, след което се среща със стар приятел, стар враг, нова мацка, търси отмъщение и реванш, а после се опитва да си върне живота обратно. Или поне каквото е останало от него... И или успява да продължи напред, или си остава да живее в миналото. Познато ви звучи, нали? Присъствието на Майкъл Медсън, който е емблематичен актьор от най-култовите екшън-трилъри („Глутница кучета”, „Дони Браско” и куп други), в ролята на бащата на главния герой Дим допълнително подсилва усещането за дежавю. Има такива актьори, които си носят жанра със себе си и Медсън е точно един от тях.

Асен Блатечки също остава верен на актьорското си амплоа, поне на това, което е изградил в киното и телевизия – лошото добро момче, което може да престъпи някой и друг закон, но никога този на честта и справедливостта. Пример – Чарли в „Стъклен дом”, Митю в „Съдилището” на Стефан Командарев. И в повечето случаи има една абсолютна любов, на която неговият герой остава верен. Пример – Стефан в сериала „Фамилията”, героят му във филма „Пъзел” на реж. Иво Стайков. В „Бензин” неговият Дим (чудесно избрано име, между другото) също е такъв „герой на ръба на закона” и Блатечки влиза в ролята като в любима, стара дреха. Без никакъв риск.

Този, който излиза извън зоната си на комфорт в „Бензин” е Калин Врачански, който още от времето на Камен от „Стъклен дом” е останал в съзнанието ни като изцяло положителен герой. Тук Врачански играе ролята на гадняр, при това от онази особена порода на леко комичните гадняри. В 55-часовото интервю, което дава на режисьора Франсоа Трюфо, Алфред Хичкок казва, че „филмът ти е толкова добър, колкото ти е добър злодеят в него” и над тази формула трябва добре да се помисли. Персонажът на Врачански ми се струва прекалено комиксово изграден на фона на тази тъжна, много романтична и много сантиментална любовна история, която е в сърцето на филма. Актьорът обаче определено не играе на сигурно и поема риск с тази роля, а това трябва да се уважава.

Лиляна Станаилова и Снежана Макавеева са точно на мястото си – момичетата от видеоклиповете, като го казвам без капка ирония. Те са рок музите на филма, който и без това е много в духа на рокендрол естетиката – и като музика, и като стайлинг на героите. Диви и красиви рокендрол мацки - това е всичко, което се иска от тях и е напълно достатъчно. Разбира се, отново разполагаме с несръчен опит за еротична сцена (между Блатечки и Станаилова)– като в клип на Джон Бон Джоуви или „Аеросмит” например. Черен фон, отнякъде вали дъжд и на този фон - полуголи тела, блестящи разбира се, мокри, нали трябва да е естетско, едри планове на ръце, устни и т.н. В случая героят я сънува или пък я мечтае, или пък си я спомня тази сцена, което до известна степен оправдава цялата й нереалистичност. Въпреки че мечтите, сънищата и копнежите вероятно рядко са толкова инфантилни.

Много харесах поддържащите персонажи във филма (например героя на Пламен Манасиев, който е организатор на незаконните гонки и приятел на Дим, или този на Башар Рахал, който държи автосервиз, или близнаците Дарин и Деян Ангелови, които единствени подкрепят Врачански в комиксовата линия), епизодиците и дори статистите. Липсата на обичайното за нашите филми пренебрежение към масовката абсолютно ме очарова. Както и вниманието, с което са избирани локациите – бягството от София, страхотните места, където се провеждат гонките, варненското пристанище, готиният гараж, в който работи и живее Дим, баровете и т.н. Харесвам и опита да се излезе от онези тежки диалози със сложни съставни изречения, подредени по всички правила и звучащи извънредно безумно. Диалогът е обран, динамичен и... това е най-хубавото, което мога да кажа за него.

Нищо хубаво обаче не мога да кажа за начина, по който Люси намира смъртта си – така умират в анимационните филми (доколкото там въобще умират де, но има и такива). Голяма сценарна недомислица.

Бих искала да тегля един жесток анализ на колите във филма, но ще оставя това на познавачите. За мен бе достатъчно, че дори „главната кола” – маздата „Люси”, която любимата на Дим му подарява – е ретро, а не е някакъв високоскоростен звяр.

Най-важното обаче е, че „Бензин” поддържа добър темпоритъм през цялото време, историята се разказва на дози, които се инжектират през определени интервали от време, което също поддържа зрителския интерес, добре заснет е и, разбира се – участват някои от звездите на съвременното българско кино. Гледайте!