Тази книга от автора на „Пилето“ и „Татко“ не е за всеки: младите ще я захвърлят като скучна, повечето мъже – като ”прекалено женска”. „Последна любов” (оригинално заглавие Last Lovers, 1991 г. ) е книга за вечните романтички, които дори и на зряла възраст продължават да пазят момичето в сърцето си и не спират да търсят безсмъртната любов. 

Сюжетът се разгръща сред вечната красота на Париж, в сърцето му - Сен Жермен, край църквата Сен Сюлпис, край паметника на Дидро, край старинния фонтан на малкия площад, където един художник рисува на улицата, а една възрастна сляпа жена храни гълъбите. Художникът е Джак, или Жак, както го нарича тя, на 50, бивш мениджър в световна компютърна компания, напуснал работата си след разпадането на семейството му. Сляпата жена е Мирабел, на 71. Последното, което са видели очите й, е мъртвата й майка, самоубила се във ваната. Тогава е била на 14. Слепотата й не е физическа, просто е отказ да вижда света такъв, какъвто останалите хора го виждат. Художникът пък рисува света такъв, какъвто би искал да го види. Между двамата се ражда приятелство, което стъпка по стъпка води към Любовта - вечната, безусловната, всепоглъщащата любов, за която нито възрастта, нито ограниченията й имат значение. Мирабел се превръща в музата на художника, чрез слепите й очи той проглежда за истинската красота на света наоколо. Красива, поетична, настройваща мечтателно творба, въпреки че диалозите понякога са като захарен памук - сладки, но и доста кухи, а сюжетът - доста банален и предсказуем.

Силата на тази проза е в поезията й, във внушенията, които всеки усеща повече или по-малко. Слепият човек може да те накара да прогледнеш, ако носи в себе си душа, изпълнена с любов, музика, изкуство. Невинността е в душата, а не в тялото. Пак там е и съблазънта. Сексуалният акт между 71-годишна девственица и 50-годишен мъж с изгубено семейство и четири деца може да бъде красив, защото душите са тези, които галят, целуват, опипват и се сливат. Телата имат граници, но са само нашият инструмент. Светът е такъв, какъвто го виждаш в очите на другия, на човека, когото обичаш. „Опиши ми…” - така започват често диалозите между героите.

„Може би понякога е най-добре да си сляп, за да виждаш нещата такива каквито са, и да не си заслепен от начина, по който изглеждат”, казва Уилям Уортън в книгата.

„Последна любов” е една камерна „пиеса” с двама главни герои, но с още много „характери” - Париж, атмосферата на стария буржоазен апартамент на Мирабел, цветовете на залеза, камбанният звън на църквата, гълъбите, които символизират безсмъртната душа, любимите композитори, които тя свири всяка вечер, любимите художници, които са магьосници на светлината, божествената храна, която тя му поднася с финес. Ако човек успее да се потопи в тази атмосфера, книгата може да му донесе изтънченото удоволствие на модерната приказка. Вероятно всеки един от нас има нужда да замени малко цинизъм за малко романтика.

PS.
Чистотата на фразата и изящността на изказа биха въздействали по-силно, ако не бяха многото грешки, в които се спъва окото. Все пак прочутият френски портокалов ликьор е „коантро”, или „куантро”, а не контрьо, както е в текста.