Погледнах палатката си.

– Не знам.

– Голяма грешка. Сигурно са ви измамили в магазина за екипировка. Колко платихте за нея?

– Не знам.

– Твърде много, ето колко. Трябваше да си купите трисезонна палатка.

– Това е трисезонна палатка.

– Извинете ме, че го казвам, но е доста сериозна глупост да дойдете да лагерувате тук през март без трисезонна палатка – тя си отпуши ушите.

– Това е трисезонна палатка.

– Имате късмет, че още не сте замръзнали. Би трябвало да се върнете и да ударите един юмрук на оня тип, който ви я е продал, защото е проявил, знаете, доста голяма небрежност, като ви я е продал.

– Повярвайте ми, това е трисезонна палатка.

Тя си отпуши ушите и нетърпеливо поклати глава.

– Ето това е трисезоннапалатка – и посочи палатката на Кац.

– Това е съвсем същата палатка.

Тя отново хвърли поглед към палатката.

– Както и да е. Колко километра изминахте днес?

– Към шестнайсет.

Всъщност бяхме изминали тринайсет и половина, но в това разстояние влизаха няколко страховити склона, включително и една забележителна адска стена, наречена Скалата на проповедниците, най-голямата височина от СпрингърМаунтин насам, заради която си бяхме присъдили няколко километра бонус, за да повдигнем духа си.

– Шестнайсет километра? Само толкова? Сигурно наистина не сте във форма, момчета. Аз изминах 22,8.

– А колко измина езикът ти? – попита Кац, като вдигна поглед от полуготовите си спагети.

Тя го възнагради с един от най-свирепите си примижали погледи.

– Същото разстояние като мен, разбира се – после ме изгледа крадешком, сякаш искаше да каже: „Този твой приятел да не е сериозно откачен или нещо такова?“ Прочисти ушите си. – Аз тръгнах от ГуучГап.

– Ние също. Това са само 13,5 километра.

Тя рязко поклати глава, сякаш се опитваше да отпъди особено досадна муха.

– 22,8.

– Не, наистина, само тринайсет и половина са.

– Извинете, но току-що извървях това разстояние, и мисля, че би трябвало да знам – после внезапно изтърси: – Боже, това обувки „Тимбърленд“ ли са? Огромна грешка. Колко платихте за тях?

И продължи в същия дух. Накрая аз тръгнах да изплакна купичките и да закача торбата с храната. Когато се върнах, тя самата си приготвяше вечеря, но все още продължаваше да говори с Кац.

– Знаете ли какъв ви е проблемът? – тъкмо казваше Мери Елън. – Извинете ме за грубостта, но сте твърде дебел.

Кац я погледна с тиха почуда.

– Моля?

– Прекалено дебел сте. Трябвало е да отслабнете, преди да дойдете тук. Трябвало е да потренирате, защото, знаете ли, тук бихте могли да получите сериозни проблеми със сърцето.

– Проблеми със сърцето ли?

– Ами, нали знаете, когато сърцето ви спира и вие един вид, ами, умирате.

– Инфаркт ли имате предвид?

– Именно.

Трябва да се отбележи, че самата Мери Елън не можеше да се оплаче от липса на плът, и точно в този момент прояви неблагоразумието да се наведе, за да вземе нещо от раницата си, разкривайки обширен задник, върху който бихте могли да прожектирате кино пред, да речем, една военна база. Това бе интересно изпитание за търпението на Кац. Той не каза нищо, а стана, за да пусне една вода и докато минаваше край мен, с ъгълчето на устата си произнесе една ругатня, приглушено и мрачно, като свирка на товарен влак в нощта.