До вилата на Петър Стоянович стигаме, след като сме получили от него писмени указания в 14 точки. Неща като „свивате вляво покрай бардак, имитиращ сватбен хотел“, „отдясно на пътя ще видите ръкоделна табелка, дело на местен йоден кретен“ и „железни врати, през които минавате. ПАЗЕТЕ КУЧЕТАТА!“

Дончо и Лола, кучетата, са ловджийски породи, и стигат до нас преди стопанина си, така че се ръкуваме първо с тях. Дратхарът Дончо е по-възрастният, намерен полужив на полето, спасен и излекуван, сега се отблагодарява за грижите с редовен улов – смокове, слепи кучета, таралежи и котки, съжалявам. Пойнтерката Лола е кръстена на героинята на Марлене Дитрих от филма „Синия ангел“ и се състезава за званието „първа дама“ с другата кучка, която се навърта тъдява – Ерика (типично шопско име, ще каже Петър Стоянович). Известна е още като Мама, защото с готовност ставала родителка, докато не я кастрирали. Кучетата, изключително възпитани и мили особи, имат спретнати лежанки на няколко места из 150-годишната селска къща. Купува я през 1970-а бащата на Петър – кинокритикът Иван Стоянович, от бай Тако, който бил голям враг на работата, коцкар от висок ранг, бракониер и човек с особено семейно чувство. Той показвал къде в одаята, на самия под, спяло натъркаляно върху черга цялото му семейство, което включвало 3 женски вампира – дъщерите му, и едно „мажко“, което не оцеляло в една от тежките тукашни зими, докато бай Тако впрягал кравата, за да го заведе на лекар. Освен одаята, къщата на бай Тако включвала помещение, известно като „вкащи“ – нещо като антре, нещо като хол, освен това една празна и една пълна със зелени бутилки от олио стая. Смисъла от съхранението им никой никога не разгадал. Навсякъде имало долапи, включително такъв, в който се е криел Левски, защото „в коя българска къща не се е крил Левски“.

През задната врата, откъдето някога „се бягало от турците“ – малко вероятен според Стоянович факт, сега се прави връзка с модерната баня. Към къщата има пристроено и ново помещение, което се отваря към зеленината на двора с плъзгащи се на релси панели от желязо и стъкло. Петър Стоянович го определя като помещение за „сватби, погребения и концерти“, като уточнява, че погребенията са по-почтеното събитие. В пристройката има голяма маса, която може да стане още по-голяма, меки миндери, върху които лесно се преминава от седнало в легнало положение, голяма камина за кеф, печка на пелети по отоплителни съображения и просторен кухненски ъгъл, в който домакинът ще ни приготви лек киш с шунка и праз и английски фъдж.

Петър Стоянович, който е Велик офицер на Суверенния военен орден на хоспиталиерите на Свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта, би трябвало да има офицерско звание и в готварството. Оръжията му са подредени безукорно – наточените ножове, лъснатите тенджери и тигани, подправките, само чакат да бъдат вкарани в действие. Чистотата и редът в кухнята му, както и в килера с рафтове със стратегически строени буркани зимнина може да доведат до депресия някоя по-леконрава домакиня, но с фотографа стискаме зъби и продължаваме огледа.

Аферата на Петър Стоянович с готвенето не е от вчера. Първото си пиле, пържено на тиган, той прави тук едва 15-годишен, за да нахрани „още трима пущове като мен“. Постепенно увеличава количеството на изхранваните (вероятно и качеството им) като личният му рекорд е 77 души, за които сготвя собственоръчно.