Журналистът Антони Георгиев (сп. „Вагабонд“, „Хайфлайт“) издаде книгата „Българите“ с 250 фотографии, правени през последните 10 години и предговор от доц. Георги Лозанов, който я оприличава на „офроуд пътешествие в покрайнините на Европа“.

В заглавието на книгата Ви има обобщение - „Българите“. Какви са българите от последните 10 години, в които сте снимали – бели, черни, на точки или на едри райета? Само припомням, че последното е актуална тенденция за лято'2016.

Българите са най-разнообразни. Както казва Георги Лозанов в предговора към книгата, всеки от българите в тази книга присъства с неговата си България. На някои от тях тя се е изписала върху лицата и е превърнала портретите им в „човешка картография“ на родината. Предстои ви да видите жена с пушка на борда на кораба „Радецки“, чиято България вероятно е космат войвода, способен страстно да люби; ухилен мъж с паднали зъби от Силистра, чиято България е бутилка студена бира; овчар от село Лиляче с празна рамка в ръка, чиято България е късче небе; възрастна жена от Кюстендил, чиято България е да имаш кого да обвиняваш за страданията си; портрет на Васил Левски (угрижен) в канцеларията на президента на Република България, чиято България не е тази, за която се е борил; грозна красавица от София, чиято България е чужденец, който да я отведе със себе си завинаги; старец от Горно Дряново, чиято България е земя на забравата; две решителни помакини с тояжки, чиято България са те самите; баба от Малко Търново, чиято България е труд без радост; старец с каскет от Созопол, чиято България е СССР; гол до кръста мъж в село Варвара, чиято България е невинно девойче; невинно девойче от село Българи, чиято България е хоро на мегдана; две млади жени от Пловдив, чиято България е евтин алкохол и безразборен секс; жена с брадва от село Рибново, чиято България е пиян съпруг; мъж на опашка за шкембе чорба, чиято България е „малко му трябва на човек“; засмяна сладкарка от София, чиято България е гоблен на стената; белобрад мъж на път за Разбоишкия манастир, чиято България не е нищо друго, освен православна вяра; жена от село Хухла, чиято България е несподелена любов; друга жена с черна забрадка и лош поглед от село Граматиково, чиято България е какво става в съседния двор; мъж в църква в София, чиято България е отвъден свят; мъж на Камен бряг в гръб с набито тяло и фланелка, на която пише Bulgaria, чиято България е „рънътъ прави борбътъ“; млада жена във влак, чиято България е мъжът, който никога не идва (а влакът влиза в тунел).

Аз просто оставих отделните лица и ситуации да покажат, през регистрацията и метафората, различни представи за България, но и ги подредих по принципа на пъзела в картина, която изобразява произхода на общата ни съдба.

Защо е това усещане за тъга, след като затвориш книгата? Чух Ви да казвате, че който достатъчно търси теле под вола, вероятно ще го намери.

Не знам. Вероятно на вас така ви действат „Българите“. Аз лично на финала винаги се усмихвам. Но тъгата, за която говорите, може би идва от кризата на идентичността, която е централната тема в тази книга. Също от нежеланието или невъзможността да направим стъпка встрани и да погледнем към себе си оттам. Без грим, без маска, без клишета. Зад декорите. Изглеждаме по различен начин, уверявам ви. А който търси под вола теле достатъчно дълго време, най-накрая наистина ще го намери.

Защо не можем да опишем себе си по начина, по който Джеръми Паксман пише „Англичаните“ – с хумор, с лекота, която не изключва размисъл и не неглижира неприятните черти на една нация, но позволява да бъдат преглътнати. Защо сме толкова нажалени и/или саркастични? Честно казано, това винаги малко ме е ядосвало.

Мисля, че различни хора в различни епохи – от Алеко Константинов през Чудомир, та до Алек Попов, Жоро Господинов и редица други (да не им изброявам на всичките имената сега) – са правили точно това. Аз също го правя, но този път не с думи, а с образи. Трудно е да се описват образи, без да бъдат видени.

Какво има отвъд Вратата в полето? Прекрачвали ли сте я?

От другата страна светът изглежда по същия начин, само дето в полето има една врата, през която току-що сме минали.

Една от снимките е на разнебитена автобусна снимка, превърната в импровизирана сергия със сутиени. Напоследък подобни артинсталации изчезнаха и сега донякъде съжалявам. Има нещо оптимистично в това: вървиш си по улицата, някой размахва бельо насреща ти и ти спонтанно купуваш! Правили ли сте го?

Не приемам характерните за България от епохата след комунизма, в която още живеем, павилиончета като артинсталации, защото те бяха (и на много места още са) средство за препитание на много хора. Особеният модел на олигархизация, който бе наложен в България през последните години, унищожи голяма част от тях, лишавайки собствениците им от някой и друг лев, вероятно в добавка към пенсията. Далеч не изпадам в сиромахомилство, но ако гледате постановките на Сашо Морфов, ще видите същото, но не между кориците на книга, а на сцената на театъра. А може би и на театър не трябва да ходите. Просто минете пеша по произволна българска улица. Не, никога не съм си купувал бельо по този начин.

В книгата има доста фотографии на жени и от тях не лъха радост, като изключим един хубав момичешки задник. Това метафора ли е?

Не мога да се сетя за кой точно задник говорите, но в „Българите“ има страшно много жени, които поне в моите очи са много привлекателни, макар и не по начина, по който телевизиите и лайфстайл списанията обикновено показват жените. Това са истински жени, може би не в първа младост, но все пак истински. Миришат на земя. Е, има на едно-две места малко силикон и симетрия.

Какво снимате сега?

След „Българите“ се чувствам леко изморен от снимането на хора, затова сега се интересувам предимно от пейзажи. През нощта.