В Европа от 2000 г. насам ценят високо далекоизточните малцови уискита. Японското „Ямазаки“ Yamasaki Single Malt Sherry Cask 2013 бе обявено от Джим Мъри, автора на годишника „Уиски библия“, за №1 в света за 2015 г. След като го назова „почти невероятно гениално“, светът полудя. Количествата вече са разпродадени. За историята и качествата на японското уиски, което печели все повече международни награди и заплашва да измести шотландските си събратя, разговаряме с Тодор Ангелов, уиски експерт и собственик на реномиран магазин за уиски.

уиски и чаена церемония Началото на производството на уиски в Япония тръгва от Шинджиро Тори, създал компанията „Сънтори“ и дестилерията „Ямазаки“ преди близо век – казва Тодор. Дотогава в Япония са пиели само ликьори, саке или шочу – ракия от ориз или от картофи – и са изглеждали като Ричард Чембърлейн в „Шогун“. Но в края на XIX и началото на XX век, по време на епохата Мейджи, когато страната се отваря към Западния свят, всички искат да се обличат различно, да пушат пури и да пият португалски и испански вина. По онова време Шинджиро Тори внася шотландско уиски и произвежда вино от рода на порто. Решава, че е време да направи собствена дестилерия за уиски, и през 1923 г. избира мястото Ямазаки, близо до Киото, на стар търговски път. Според японците мястото има дух, наричан „кими“, защото там, до извора на една от най-чистите в страната води, се намира къщата музей на създателя на чаената церемония Сен-но Рикю. Така че първата чаена церемония и първото японско уиски са направени с една и съща вода. Оттук тръгват международните вече брандове „Сънтори“, както и „Ника“ (основава го технологът по онова време на дестилерията „Ямазаки“). Днес японците взимат 62% от наградите за уиски в света, като „Ника“ с уискито „Такeцуру“ и „Сънтори“ с уискито „Хибики“ са абсолютни победители в двете най-важни категории от 2007 г. до днес.

мизунара и ечизен Японците добавят няколко неща от себе си в конкурентния свят на уискито. Едното е техният дъб – мизунара, който дава хубав дъх на тамян. Другото е, че използват завършваща бъчва, в която е бил типичният японски сливов ликьор, а това дава основния дъх на уискито. Особено внимание обръщат на формата на бутилките и на етикетите. На „Хибики“ например етикетът е „ечизен“ – изпрана оризова хартия, скъсана на ръка. Имат и интересна теория – ако харесвате нещо, значи с него сте в хармонично трептене. Това е и смисълът на японската дума „хибики“.

содавари и мизувари Японците имат начин на пиене, който не се харесва на европейците. Ние предпочитаме да дегустираме уискито чисто, за да усетим разгръщането на вкусовете. Ако е отлежавало първо в дъбови бъчви, може да развие вкус на ванилия, ако следва чери бъчва, доразвива аромат на череша. Те рядко го пият чисто, добавят до 50% вода – „мизувари“, или сода – „содавари“. Или пълнят догоре чашата с лед и отгоре сипват 20 мл уиски. Да си спомним „Изгубени в превода“ на София Копола – там Бил Мъри седи с едно 17-годишно „Хибики“ и огромна буца лед. Но ледът затваря ароматите. Така че препоръчвам да дегустирате уискито чисто и да го пиете бавно, за да усетите богатството от аромати.

фурошики Хората у нас си купуват японско уиски не само заради вкуса, но и заради красивите бутилки. В Япония обаче никога няма да поднесат направо бутилката, имат изкуство на подаряването, наречено „омотенаши“. „Сантори“ обогатяват този ритуал с предложението уискито да се поднесе увито като бебе в копринена кърпа с изображения на вишнев цвят – нейното име е „фурошики“.