Черно-бял и леко вял, третият режисьорски филм на Ивайло Христов също както и предишните два – „Емигранти“ и „Стъпки в пясъка“ – ни среща с готини, свестни хора (в случая младежи), имали нещастието да се родят на кофти място, тоест в България.

Каръци ли сме наистина задето сме родени тук? Или просто докато в Англия през 50-те години на миналия век са имали „сърдитите млади хора“, ние тук вече повече от четвърт век след промените си имаме „киселите млади хора“.

Решението „Каръци“ да бъде заснет в черно-бяло е ключово за филма. То е бягство от усещането за битовизъм и освен това придава особена изразителност на актьорските лица, най-вече на тези на Елена Телбис и Ованес Торосян, чиито хубави и странни, големи светли очи на черно-бяло-сивия фон са нещо като знак за тяхната „различност“.

Действието се развива в „душната атмосфера на провинциално българско градче“. Някак се чувствам длъжна да „оперирам“ с това клише, понеже в нашите филми провинциалните български градчета все са „сиви“ и атмосферата в тях е „душна“. Не че не е самата истина това, обаче в същото време в тях има и някаква поезия, очарование, друг ритъм. Много е еднопланово, повърхностно, клиширано и в крайна сметка невярно това със „сивата провинциална атмосфера“. Нали артистът, художникът, човекът на изкуството би следвало да вижда отвъд това, което виждат всички останали, отвъд привидното? Ще повторя - добре че филмът е черно-бял, това е неговото голямо, спасително бягство.

Как беше заснет град като Враца в „Момчето си отива“? Или провинциалното градче в „Защо тъгува Гилбърт Грейп“ на Ласе Халстрьом? Или в „Последната прожекция“ на Питър Богданович? Да, скучно, сиво, но и по особен начин красиво. (В този ред на мисли само ще вметна, че за мен лично един от най-добрите български филми на последните няколко години е „Манчестър Юнайтед от Свищов“ на Стефан Вълдобрев - документален филм и в който операторът Крум Родригес е снимал по изумителен начин красивия крайдунавския град, а режисьорът е успял да изгради очарователен портрет на своя странен герой просто като е подредил пъзела, в който този човек живее – самотата му, налудното му фенство, старите речни вълци – негови приятели, ергенските им смешки... Чудесен филм!)

В интервю Ивайло Христов казва, че посредством черно-бялата визия е искал да придаде на своя филм привкус на документална творба. Наивно е да се смята, че това се постига просто с черно-бяла визия. Всъщност то може да се роди от по-спонтанна актьорска игра, от по-небрежна композиция на кадрите, от друг ритъм на целия филм въобще. В „Каръци“ визията е толкова натрапчиво изпипана и рафинирана, че на човек и през ум не му минава, че е правен опит за документалност. Да не говорим за сюжета, който борави с готови модели – млади, но вече уморени хора, попаднали в капана на един живот, който те мразят и от който искат да избягат на всяка цена. И провинцията тясна за тяхната душа е. И в нея друго освен да се влюбиш просто няма какво да се случи.

Елена (Елена Телбис, получила „Златна роза“ за главна женска роля на фестивала във Варна) е умна, красива и различна, има сложни и болезнени отношения с майка си и мечтае да замине да учи в чужбина. Родителите на Коко (Торосян) пък изкарват пари в чужбина и са го зарязали тук да се грижи за баба си, която е с тежък Алцхаймер. Деян Донков е в ролята на столична рокзвезда, която обикаля с групата си из села и паланки, за да си изкарва прехраната и защото... е, да, в България сме все пак. Всички те се чувстват тотално прецакани от съдбата, изтеглили късата клечка и въобще изтикани сякаш на края на Вселената и са сърдити на света заради тази крещяща несправедливост.

Обаче как точно да повярваш на 18-годишните „каръци“ на Ивайло Христов! На 17-18 може и да мрънкаш, че си карък, но все още си прекалено млад, за да вярваш наистина в това. А чувството, което филмът оставя у теб е „надежда всяка тука остави“. Нужен ти е доста по-голям и доста по-горчив житейски опит, за да се обезвериш чак толкова, нали?

Затова не вярвам на филма. Да, сниман е майсторски, прецизно, красиво, все пак зад камерата е Емил Христов, но сливането между форма и съдържание не се е състояло, а това винаги е проблем.

И защо трябва Ованес Торосян все да играе герой, който е или слабохарактерен, или тотално объркан, или нещо подобно? Дано следващия път, когато го гледаме на големия екран, някой да се е осмелил да ни го покаже в нова, различна светлина. Време е.