Все си мисля, че макар само лекарите да полагат официално професионална клетва – Хипократовата – всъщност всеки, който стъпва със сърцето си (а не по случайност) в дадена професия също полага някаква клетва, било то и без думи. Мислех си за това, докато гледах „Спотлайт” (и преброявах на пръстите на едната си ръка истинските разследващи журналисти в България). Филмът е създаден по действителен случай и героите са никому неизвестни (извън професионалните среди) и до днес журналисти на честта, журналисти самураи, които и в момента си вършат работата някъде и които продължават да са анонимни. Съмнявам се, че дори и след филма, дори и ако той вземе Оскарите, за които е номиниран, имената им ще бъдат запомнени. Все пак не са Опра Уинфри! Светът е доста странно място, не мислите ли?

Отдавна не бях гледала такъв тип класическа американска „журналистическа драма”. „Спотлайт” прилича на филми като „Вътрешен човек” на Майкъл Ман например или от по-скорошните - „Арго” на Бен Афлек. През 2002 г. четирима журналисти (Майкъл Кийтън, Марк Ръфало, Рейчъл Макадамс и Брайън д‘Арси Джеймс в ролите) от вестник „Бостън Глоуб”, водени от шефа си Марти Байрън (Лив Шрайбър) провеждат деветмесечно разследване на поредица от случаи със сексуално насилие над деца, извършвано системно от висши католически свещеници в Бостън, а както става ясно впоследствие – и по цял свят. Разобличаването на това серийно престъпление оттеква дълго време в католическия свят и истински религиозните хора преживяват трагично разкритията на журналистите от "Бостън Глоуб".

Том МакКарти е направил филма си изключително умно и майсторски, без да разчита на шокиращи брутални сцени, каквито сюжетът предполага. Напротив, сякаш нарочно ни спестява ужаса. (Между другото има една известна мисъл на Чехов, че в изкуството всичко трябва да е „чуть-чуть”, тоест „едва-едва”, с върха на пръстите). „Спотлайт” просто разплита пред очите ни един мрачен, криминален възел и така се ражда този на пръв поглед леко сух и монотонен филм, който обаче - и ние нито за миг не забравяме това - ни разказва истории от ада. Без екшън, без абсолютно никакъв напън за особени кинематографични постижения, дори без особен драматизъм, а като хроника на журналистическото ежедневие – офиса, телефоните, срещите, разговорите, проучванията... Камерата просто следва и наблюдава от разстояние, абсолютно ненатрапчива. Дискретен монтаж, баналната, „офисна” цветова гама. И на този фон, зад кулисите се вихри чудовищно престъпление. Том МакКарти си е съвсем на мястото в листата на номинираните за Оскар за най-добър режисьор.

Същото важи и за актьорите, които са „покрили” егото си на звезди (и Кийтън, и Макадамс, и Ръфало имат пълното основание да разполагат с такова его, друг е въпросът дали наистина го имат) с най-обикновени, незабележими, небрежни, но по скучния начин дрехи, с монашеско расо сякаш. Журналистът, който е винаги скрит зад историята, която разказва – ето това е. Ролите им всъщност са много трудни именно заради този съзнателен отказ от идентичност. Героите им са лишени от изразена индивидуалност и собствена история, но извън всякакво съмнение и Ръфало, и Макадамс напълно заслужват номинациите си за Оскар.

Не е задължително журналистът да бъде звезда. Не е задължително професионалистът в каквато и да е област да бъде звезда. Не е задължително да носиш екстравагантни очила, да си част от шоубизнеса, да искаш и да взимаш маса пари за безценната си поява в някое телевизионно студио, да обикаляш от събитие на събитие, да си някакъв играч, да си „поразяващата уста”, да си жлъчен, да си правиш лифтинги... Всичко това въобще не е задължителна част от журналистическата професия. Задължително е да си вършиш работата - според клетвата, която си положил в сърцето си. Ако си я положил.