Най-новата екранизация по Шекспировата трагедия „Макбет” – най-краткият и най-кървав опус на великия бард – е дело на австралийския режисьор Джъстин Кързъл, а в главната роля е „момчето на 2015” – Майкъл Фасбендер, който направи две ударни роли през тази година. За едната от тях – тази на Стив Джобс в едноименния биографичен филм, посветен на митичния основател на Apple и режисиран от Дани Бойл – вече е номиниран за „Златен глобус”. В „Макбет” обаче на Фасбендер му се налага да сподели „трона” с изумителната Марион Котияр в ролята на лейди Макбет като дори трябва да признаем, че от време на време Котияр взима властта изцяло в свои ръце.

Режисьорът на „Макбет” Джъстин Кързъл разказва, че докато снимали филма в мочурищата на Шотландия, понякога изпитвал страх, че мястото ще ги изяде. Марион Котияр на два пъти била буквално засмуквана от блатата. Ето това е едно от нещата, които са магнетични, макар и ужасяващо магнетични, в този филм – тези безкрайни, открити, пусти, натежали от влага пространства, над които се носи вятър, все едно идващ от отвъдното и над които се стелят мъгли, пак оттам бликащи. Тук Макбет среща трите вещици, които му разказват съдбата му, тези полета осейва с трупове и напоява с кръв. Тук намира и смъртта си от ръката на Макдъф, не от жена роденият.

Шекспировият сюжет за тиранина, треперещ за властта си и обладан от демоните на яростта е пресъздаван десетки пъти като може би най-забележителната и най-известната за киноманите е интерпретацията на Акира Куросова от 1957 г. „Замъкът на паяците” (наричан още „Трон от кръв”). Много известният цитат, че животът е „история, разказана от луд,/ със много шум и бяс/ в която няма ни капка смисъл...” * е именно от тази пиеса.

В кинематографично отношение филмът е впечатляващ – мрачно батално платно, в което и небето, и безкрайното мочурливо поле, и човешката плът изглеждат леко синкави, сякаш ги виждаме отразени в къс стомана. Дори кръвта, лееща се в изобилие, е някак студена, мъртвешка. Да, има красота в тази визия, танатична красота, съзнателно търсена, за да естетизира насилието и да спусне една невидима завеса между него и зрителя, така че последният да не бъде изцяло погълнат от ужаса. Защото ужасът също като блатото може да те погълне, да те „изяде” и по този начин да изяде и филма.

Проблемът, който лично аз имах с този „Макбет” беше... първият му половин час, безпощадно скучен и муден като тази начална мудност даде "разсейки" и на други места във филма. Може би зрители, които не са запознати със сюжета и са фенове да кажем на култовата поредица „Игра на тронове”, ще видят филма по-друг начин, но на мен ми се струва, че Кързъл е попрекалил с битките в кадър. В шекспировия текст хората си се бият извън сцената и на сцената носят само отрязаните глави, едва на едно или две места има авторова ремарка „Бият се” между репликите.

Въобще не смятам, че екранизацията трябва да е буквална, но може би в определени случаи за определени режисьори би било добре да се доверяват повече на автора. Може би пък Шекспир не случайно не е наблъскал произведението си с чак толкова екшън. А Джъстин Кързъл е прекалено илюстративен почти през целия филм и си е позволил своеволие точно там, където не трябва. Браво за избора на актьори и на среда! Да извлече и усвои (да усвои, тоест да направи своя, да я интерпретира) есенцията на Шекспировото произведение обаче още не е лъжица за неговата уста. И въобще по повод този "Макбет" за пореден път си помислих, че Шекспир, колкото и добър приятел да е на всяко време и на всяко сърце, определено не е лъжица за всяка уста. Измамната простота на гениите.

Непочтителност и своеволие спрямо оригиналния текст могат да си позволят малцина – Кенет Брана (неговата 4-часова режисьорска версия на „Хамлет” е най-добрият Шекспир, който съм имала възможност да гледам, макар че действието е пренесено в 19 век), Акира Куросава (в „Замъкът на паяците” мястото не е нито Англия, нито Шотландия, а средновековна Япония), Никита Михалков (който в „Незавършена пиеса за механично пиано” екранизира целия Чехов, а не отделно негово призведение), Ал Пачино (в "Аз, Ричард" актьорът пресъздава Шекспировата трагедия "Ричард III" влудяващо прекрасно, смесвайки репетиционния период и сценичната постановка на пиесата, режисирана от самия него). Може би пък Шекспир и Чехов, другият най-поставян драматург, трябва да бъдат поверявани на актьори. Трима от гореизброените са И актьори.

*превод Валери Петров