Дори когато не те побърква от кеф, винаги запомняш нещо от филм на Уди Алън. Какво запомних от „Почти нормален“? Шкембенцето на Хоакин Финикс и репликата на Ема Стоун: „Връзката ми с него не е ... ексклузивна“, с която обяснява на преподавателя си защо няма проблем двамата да си легнат, въпреки че тя си има гадже. Ха! Ексклузивна връзка! Не е ли добро това?!

Няма да спра да се възхищавам на Уди Алън за това, че откри Формулата. Всяка година прави по един филм и всички чакаме този негов филм. Понякога го харесваме, друг път – не, но тутакси започваме да чакаме следващия. При това Алън хем запази статута си на „автор“, тоест – на независим режисьор, който прави своите си филми без да се съобразява с ничии изисквания, хем снима с най-големите звезди и така привлича и по-масовата аудитория, хем умее да те разсмее, хем те кара да копнееш да живееш в света на неговите филми, прелъстява те с киното си, с думите, сюжетите, героите си, хем ти показва някои уж дребни житейски истини и ти разбулва някои уж дребни житейски илюзии...

Кажете, кой друг може всичко това, и то с такава изумителна лекота? Лично аз винаги ще аплодирам лекотата, с която Алън режисира и с която води актьорите си. Неговите филми са като музикални „парчета“, като сингли, които спокойно могат да бъдат обединени в албум. Безкрайният албум на Уди Алън, в който той прави нещо като джаз импровизации (само че филмови, не музикални) по едни и същи теми. Като алхимик е този Уди, умее да трансформира една енергия в друга. Наистина го обожавам, не знам за вас. Обожавам това, че е едновременно комик, джазмен, поет и философ. Между другото само след няколко дни, на 1 декември, мистър Алън става на 80. Да живее!

„Почти нормален” не е от онези филми на маестрото, които ще ви скъсат от смях. Съвсем не изобилства от лафове и комични ситуации и понеже старият Уди ни е разглезил в това отношение, сега ни е малко скучно. Да не забравяме обаче, че той все пак не е част от „Комиците“ да кажем и съвсем не е длъжен да ни разсмива дори когато ние очакваме само и единствено това от него.

Сюжетът ни препраща към „Престъпление и наказание“ на Достоевски и „Непознати във влака“ на Патриша Хайсмит, да не говорим че във филма професорът по философия Ейб, героят на Хоакин Финикс, жонглира с цитати и имена на философи като Кант, Киркегор, Камю и т.н. Въпросният професор по философия е със славата на „черната овца” в университетските среди - много талантлив, депресивен тип, алкохолик, женкар и прочие. В настоящия момент от живота си обаче черната овца е в криза и опитвайки се да излезе от нея е завладян от идеята за убийство - без личен мотив, тоест нещо като убийство с идеална цел. Точно както и Разколников, героят на Достоевски. Първоначално мисълта за „новото преживяване“, различно от всичко, което е опитвал до този момент в живота си, го изважда от екзистенциалната скука, в която е изпаднал, но после се оказва, че философските постулати и живият живот са нещо съвсем различно. Негов невинен и неосъзнат съучастник в престъплението е младата студентка, прелъстена от неговата тъмна аура, Джил (Ема Стоун, с която Алън работи вече във втори филм след „Магия в полунощ”.)

Хоакин Финикс е фантастично неприятен. Убедена съм, че е далеч по-трудно да изиграеш неприятен, отколкото откровено зъл герой. Финикс е уморен, циничен, шикалкавещ, малко „мазен” (простете жаргона, но понякога жаргонните думи са в пъти по-точни от правоговорните) и обречен и честно казано никак не е харизматичен. Което е важно, защото е много опасно, когато един толкова рационален убиец е представен като харизматична личност. Събитието на филма определено е Финикс.

„Почти нормален” е заснет от Дариус Конджи - велик оператор, работил с Бертолучи, Уон Каруай, Дейвид Финчър и въобще с най-добрите. Неговата визия придава на филма особен шик – с вечно тревожното море и процеждащата се през леката мрачноватост, в която е потънал целия филм, светлина.

Алън е майстор на много тънки, много деликатни моменти в „изработката“ на филма и затова киното му винаги е било и ще бъде уникално. Може да се каже, че „Почти нормален“ е „монотонен“ филм, но нали разбирате – монотонен филм за едно убийство. Трагиката на този мотив е тотално „размита“ в делничния ритъм на живота на героите – кафе, закуска, лекции, разсеяни разходки, разговори, изневери... Убийство. И после отново кафе, закуска... Обаче всичко вече е различно.

Да, гледали сме и много по-добри филми на Уди, но неминуемо когато става въпрос за него, когато казваме „по-добри филми” имаме предвид по-забавни, по-смешни, по-истерични. „Почти нормален” просто е различен и най-верните фенове на Уди Алън ще харесат тази различност. Лично аз просто съм луда по него, вече ви казах.