В моноспектакъла си разказваш как баща ти е казал: „Ти си най-щастливото дете на света, защото целият Млечен път е посипан по теб“. Казват, че хората с лунички са опърничави и с труден характер. Такава ли си?

Да, цялата съм в лунички. Като малка бях с рижа коса. Мисля, че съм сговорчива, широко скроена. Или поне с времето станах такава. Опитвам се да разбирам хората, да ги приемам, каквито са. Мисля, че това са добри черти за нетруден характер.

Как поддържаш великолепната си коса?

Една от тайните е ген. Другото е, че късно започнах да я боядисвам. Само съм я подстригвала. Рядко, но й правя маски със зехтин, жълтък, витамин А, витамин Е.

Спазваш ли специален режим?

Ежедневно. Правя много упражнения, карам велоергометър, поддържам тялото си. Ходя на най-различни танци. Човек трябва да се поддържа и за да изглежда добре, и за да е здрав и да работи, да не тежи на никого. Това е много важно за мен. Имам дисциплина и към храната. Внимавам с какво се храня. Както споделям в спектакъла – не съм се отказала от месото, но все повече отивам към диета с плодове и зеленчуци. Разбира се, суетна съм да изглеждам добре, когато застана на сцена, но здравето и външният вид вървят ръка за ръка.

Притеснява ли те възрастта?

Не. Преди много се харесвах. Сега настъпват неизбежните промени и се уча да се харесвам отново каквато съм в момента – леко напълняла, но, надявам се, все още стегната. Вече не се страхувам от тялото си. Все пак съм в процес на научаване как отново да го заобичам, каквото е. Истински ценя промяната и на външния ми вид, и на вътрешния ми свят. Водата, която днес тече, утре е друга. Там, където се задържи, тя се превръща в блато. Отнасям се към себе си с чувство за хумор. Надявам се да съм наистина по-осъзната. Направих моноспектакъла, за да споделя, че втората половина от живота може да е на по-светъл път.

Това е моят катарзис, моята изповед на човек, който се изправя пред себе си и пред собствените си недостатъци и грешки и взема енергията им, за да ги превърне в нещо качествено. И тогава е по-смел да върви истински и целеустремено към мечтите си и към ежедневните си малки неща, които да забелязва и на които да се радва. Споделям много лични неща, заедно с това други, които са ме докоснали, от текстовете на Алиенде. Избрах светъл текст и го поднесох с мярка, и смятам, с вкус. Има и хумор, и по-крайни неща, но всичко е с намигване. С този спектакъл заявявам най-важното – да не се вземаме на сериозно, да проявяваме самоирония, за да оцелеем.

Направи ми впечатление, че от всички големи режисьори, с които си работила, благодариш на Стоян Камбарев. Защо?

Защото той много ми помогна. Завършихме ВИТИЗ заедно, бяхме разпределени в Русенския театър. Още от ВИТИЗ се стараеше да ме убеди, че мога. Той ме доразви като актриса. Дал ми е поне 15 роли, разпределял ме е с тези гигантски актьори, които играеха в Русе тогава – Елена Стефанова, Диди Димчев... Рискувал е с мен и това е невероятно доверие. Избираше ми характерни роли, искаше да премахне красотата на младостта ми – дългите коси, слабата фигура, елегантността... Да, Стоян е студентската ми любов, но това не е толкова важно. Аз съм човек на години, със семейство, няма смисъл да разказвам неща, които вече съм преживяла. Било е много отдавна. Стоян беше прекрасен човек, много талантлив и много рано си отиде. Заради всичко, което ти казах, е толкова важен за мен не само емоционално, а и чисто професионално. Когато говорим за театър, не мога да не го споделя. Всички останали режисьори са толкова големи и толкова прекрасни, но в моя спектакъл избрах най-важните неща, които са преобърнали живота ми.

Впечатляващо е, че си учила в Института на Лий Страсбърг.

Да. Беше приключение да получа виза за Америка в социалистическа България. Баща ми плати летните курсове там благодарение на работата си в Мароко и Алжир. Преподаваха ми ученици на Лий Страсбърг. Смесваха ни възрастни, млади, професионални и непрофесионални актьори. Наблюдавахме се взаимно, учехме се един от друг. Доста по-възрастни актьори идваха да упражняват роли, които репетираха в момента. Учеха ни да сме безсрамни, да правим крайни неща и да изключваме от чуждото присъствие, да не ни интересува дали някой ни гледа. Като влязох за първи път в една от залите, все едно попаднах в лудница. Един вика, друг се смее, трети си лакира ноктите... в продължение на час-два, като във филм. Всеки работи и след това обсъжда с преподавателя какво е усетил, почувствал, открил за себе си. Лий Страсбърг се занимава със сетивността на актьора и всички най-големи – като Ал Пачино, Робърт де Ниро, Дъстин Хофман – работят по неговата система. Заедно с обучението ми около 3 месеца гледах много театър, мюзикъли, джазови концерти, изложби. Но се върнах, защото бях срещнала Теодосий, и не съжалявам.