В интервюто си в EVA Теодосий сподели, че е имало моменти, в които си е стягал багажа, но стигал до съседната кръчма и след това се прибирал.

Било е не повече от 5 пъти за 24 години. Аз никога не съм искала да се разделям с него.

А как си преодолявала пътуванията му?
Много добре. С работа. Аз съм работохолик и това ме спасява.

Коя е точката на кипене в отношенията ви? Чупила ли си вази както в спектакъла „Козата, или коя е Силвия“? Там така ти се отдава...

Хахаха. Отдава ми се. Точката на кипене е добре да бъде в работата. Тази енергия трябва да излиза, но понякога без да искаш, нараняваш другия. И трябва да имаш сили да се извиниш. И да не си позволяваш да нараниш втори път. Добрите взаимоотношения се градят върху това да се опитваш да променяш себе си, а не партньора си, да си по-толерантен, да го уважаваш и разбираш. След това е доверието. Но аз съм извървяла път в това отношение. И представи си колко е била силна връзката ни, за да може Теодосий да изтърпи моята емоционалност, невъздържаност, припряност и липса на търпение.

За какво си говорите?

За музика и за театър, за прочетени редове в някаква книга или за бъдещ концерт. За родителите ни, за всекидневни неща. Дали сме добър пример на сина ни. Наблюдавал е, че родителите му приготвят вечерята заедно, че уважават празниците, традициите, че си организират малки изненади, подаръци, че си споделят, че се обаждат един на друг, когато някой ще закъснее.

Какво ли не. Ето това красиво яке например ми е от него за Свети Валентин. Вярно, аз съм го харесала в магазина, запазила (усмихва се). Обаче той ми го е купил. Или ме изненадва с почивка – в Турция или другаде по света. Преди си почивахме в Балчик, след това ходехме на Южното Черноморие. Били сме в Гърция. Винаги търсим разнообразие. Подарък е понякога да се прибера и да е сготвил, без да съм го помолила. Остава да налееш чаша вино и да споделиш вечерята. Аз късно се научих да пия вино.

Има много смешни моменти в спектакъла ти, свързани със страстта ти към обувките и чантите. Изкушават ли те?

Да, ето имам чанта Louis Vuitton. Понякога е хубаво човек да си позволи, ако има възможност. Когато се превърне в страст, не е добре. Жената е пълна с такива хитринки и не че трябва да се отказва от тях, но е важна дозата. Крайностите не носят нищо, обсебват те и те рушат. Може би Бог е някъде в баланса, защото и когато човек се радва много, пак се унищожава.

Когато синът ти беше малък, водеше ли го с теб, докато работеше?

О, това не съм го допускала. Майка ми ми помагаше. За мен е важно когато човек работи, да работи, и не съм искала да натрапвам нещо на колегите си. Не съм чула кога Тео(дор) е казал първото си изречение например, но се уповавам на д-р Спок, който още в началото ме успокои, че по-добра е работещата майка. Тази, която не се вторачва в детето си, защото когато са били разделени, любовта й става по-силна и по-истинска. Синът ни завърши Американския колеж и сега следва международни отношения и кино в Шотландия. За киното аз го посъветвах, защото човек в този свят трябва да си дава повече шансове. Тео обича изкуството. Има чувство за хумор и преминава през живота по-леко от мен. Като че ли е по-буден. Комуникативен е, слънчев, топъл човек. Напътствам го, но не настоявам да изпълнява моите желания така, како аз изпълнявах тези на майка ми.

В смисъл?

Майка ми е икономист, но изкуствата са й любими и реши да се занимавам с балет. Не исках, съпротивлявах се. Докато вляза в балетното училище, беше мъка. После станах една от най-добрите. Предричаха, че ще завърша в Москва или в Петербург. С родителите ми живеехме в малък апартамент. Канехме комшии в холчето. Аз им изнасях концерти от уроците ми по пиано. След това се обличах в трико, слагах шал и играех така наречените характерни танци от балетното училище – испански, цигански. И мечтаех да изиграя Умиращия лебед от „Лебедово езеро“ на голяма сцена. Разболях се от ревматизъм и всичко се срина. Лекарите забраниха да танцувам. След години, на 50, на едни Аскеери изиграх Умиращия лебед на сцена. А след краха ми с балета майка ми реши: „Ще станеш актриса“. Прозряла е нещо и макар и малко агресивно да ме е напътствала, избра най-доброто за мен. Не бих заменила нито танцуването, нито актьорството. Мисля, че съм си на мястото.  

Въпреки че си искала да се занимаваш с археология.

Запалих се от баща ми. Беше инженер геолог и правеше разкопки. Аз четях книги за Египет, за траките, но актьорството е археология на душата. Изследваш емоциите и мислите на човека, „влизаш в неговите обувки“. Много черти на хората се припокриват, но процентът е различен. Един завижда 100%, друг – 20%. Тази разлика е въпрос на изследване и трябва да се покаже по най-безупречния начин. Това е много интересно и е като археологическа разкопка на емоциите и на мислите на героите от пиесите.