Трупове, скелети и карикатурно насилие ала Тарантино.  „Диви истории“ на режисьора и сценарист Дамиан Шифрон бе номиниран за Оскар за най-добър чуждоезичен филм. Казвам го само за всеки случай - ако сте от хората, за които номинациите и наградите означават нещо. Братята Педро и Агустин Алмодовар са сред продуцентите. Казвам го не само заради тези, за които присъствието на звезди (Алмодовар е звезда, нали?) е важно, а и защото „Диви истории“ по някакъв начин е част от киновселената на любимия ми испанец. С абсурдния си привкус и екстравагантните си герои, врящи от хормони и емоции и тотално неуравновесени.

Ще видите шест истории за отмъщение и реванш, от които никой не излиза невредим, а много от героите не излизат и живи. Всевъзможни житейски катастрофи се случват в този филм и причината е винаги една – възмездие. Адска и адски смешна жажда за отмъщение. Наистина от „Криминале“ насам май не съм гледала толкова „весело насилие“ на екрана.

В една от историите мъж иска да си отмъсти на съдбата в лицето на собствените си родители за нещастния си живот. В друга сервитьорка-отровителка търси възмездие за убийството на баща си. В трета двама водят адреналинен дуел на живот и смърт на магистралата, а в четвърта младоженци попадат в черната дупка на ревността точно в деня на сватбата си и се лее кръв.

Дяволски добър филм е направил Дамиан Шифрон. Емоцията идва от радостното чувство, което те завладява, когато си представиш как напояваш всички гадни, мрачни, тъжни, кофти моменти в живота си с бензин и... драсваш клечката.

И после, когато свежият ветрец разнесе зловещата миризма на изгоряло, ти става светло и хубаво на душата.  Ето това е филмът. Уж избожда очи, а всъщност изписва вежди.