Имах един прекрасен съсед – Берч Нерсесян. Отиде си преди няколко години, но и досега си остава един от най-милите хора, които познавам. Приказлив си беше, но не колкото Соня, приятелка на майка ми, арменка от София, която отиде да живее в Щатите. На нея много повече й подхождаше арменското знаме, което според стария виц е метър на метър плат, два на два уста на него. Соня се обличаше супермодерно, няма да забравя раирания й чарлстон по време на едно състезание по хвърляне на гюлле, на което двете с майка ми съдийстваха кой знае защо, при положение, че се занимаваха с информатика в БАН.

Спомних си за тези двама арменци преди няколо дни, докато слушах как друг техен сънародник – Рафи Юреджиян, представя книгата си „Една обиколка на Армения с велосипед“, издадена от Smart Books на български. Рафи работи в Discovery Лондон и е заклет пътешественик на две колела. Ерген, което му създава известни проблеми, докато обикаля родината на дедите си, защото всички искат да го оженят. В арменската провинция се смята, че момичето трябва да се задоми до 23 г., после честта й е съмнителна, а момчето – след казармата. И ако се загледаш по-дълго в някоя девойка, идват братята й и питат кога е сватбата. Рафи обаче, и той арменец, макар и от диаспората, някак си успява да се измъкне от различните брачни хватки, но не и от повсевместното пиене на водка. Армения е доста планинска страна, равно почти няма, но се оказало, че карането по нагорнище действа отрезвяващо и болкоуспокояващо, така че след поредните тостове Рафи просто се качвал на колелото и натискал педалите. Обикаля цяла Армения – 1000 км, и описва всичките й значими и интересни места с прилежащите им хора, страдащи от силно гостоприемство. Книгата е написана с чувство за хумор – една от най-приятните черти на арменците според мен. Издадена е в памет на жертвите на геноцида над арменците, от който се навършиха 100 години.

Тези дни гледах „На ръба“ с режисьор Александър Морфов в Народния театър. Прекрасна игра на актьорите, интересна режисура, банално послание. България загива, децата й заминават със самолети, за да не се върнат никога повече, мизерия, бездуховност, богатите издевателстват над бедните. Това мрънкане го слушам 25 години вече. Моля, дайте ми някаква друга гледна точка, от тази буквалност ми е писнало. А и винаги се сещам, че в едни от най-трудните години, когато е трябвало да се справя със собствените си бежанци от Македония и Одринска Тракия, България приютява 50 000 арменци. И си ги обича до ден-днешен. Може би заради достолепните им носове, може би заради чувството за хумор, може би защото от тях стават прекрасни съседи като Берч, приятели като Соня и колеги като Ахавни Х. Приютените арменци и оцелелите през Втората световна 50 000 евреи са един от изворите ми на самочувствие като българка. А мрънкащите българи са моят извор на песимизъм. Щото и аз съм песимист, де.