Тя е актриса, журналистка с камера и микрофон, пътешественичка от бордеите на Рио и колибите на Мали до Ню Йорк и Париж, от червения килим в Кан до Бангкок и Бомбай. Самостоятелна, волна като вятъра, женствено-небрежна, излъчваща енергия като малък атомен реактор, превключваща свободно от италиански на английски или френски, безгранично любопитна.

Документалният филм на Милена Кънева "Тотал-но отричане", спечелил първа награда на фестивала One World в Прага през март тази година, бе отличен и на София филм фест. Става дума не толкова за наградата за кинопублицистика, колкото до прилив на национална гордост, че е направен именно от българка - 5 години тя снима в Бирма, Европа и САЩ историята на едно дело, заведено от 15 селяни от джунглата срещу две международни нефтени корпорации. Така Милена стана медийна звезда и сериозно се притесни, че не седи добре от другата страна на микрофона и камерата.

Защо, все пак ти си актриса по професия, а не журналистка?

Да, обаче превърнах света в своя сцена, в сцена на своите импровизации, а ролите си ги пиша сама.

Би ли повторила как от актриса в Разградския драматичен театър стана продуцент на новините в световни телевизии като WTN, PBS, RAI, National Geographic, а сега снимаш документални филми и репортажи по цял свят?

Започна се с гмуркането. От много малка вървя след баща си, който е основател на Федерацията по подводен риболов. Той ме научи сама да си нося тежестите и да се гмуркам. После завърших актьорско майсторство във ВИТИЗ, бях разпределена в Разград... По време на едно турне на театъра в Краков се запознах с италиански екип, който снимаше филм там. Те ме поканиха по-късно да се гмуркам заедно с тях край бреговете на Средиземно море. Отидох и ... останах.

Как така просто остана, това е било през 1987?

Е, имаше една красива любовна история, бях омъжена... Съпругът ми беше свързан с телевизията и той ми помогна да си намеря работа.

Само 10 години по-късно ти си заснела първия си документален филм в Бразилия. Имаше ли опит - за куража съм сигурна, да скочиш в дълбокото тогава? Филмът ти е за бунтовете на обезземлените селяни и за клането им, когато тръгват на поход към столицата...

Всичко, с което съм се захващала, ме е поразявало още при първо чуване - как може да го има и аз да не съм знаела досега! Случайностите в моя живот са много важни. Така започна историята с Бразилия - в едно купе на влак в Италия пътувах с бразилски антрополог, който ми разказа за феномена на безземлените селяни в тази страна. Явно интересът ми е бил твърде горещ тогава, тъй като само месец по-късно, когато бунтовете на сем терра влязоха в новините с жестокото клане на участници в тях, този човек ми се обади и ми обеща достъп до горещите събития.

Аз работех като продуцент на новините и честно казано, след падането на Берлинската стена, ми беше доста спокойно и безинтересно. Затова реших да поема сама риска и да пътувам до Бразилия. Обадих се в Рио да наема снимачен екип - поискаха ми по 1200 долара на ден за всеки негов член. Взех под наем дигитална камера Panasonic, нямаше време дори да ми обяснят как да боравя с нея, но бях спокойна, че ще разуча упътването в самолета. Когато го отгърнах, видях, че то е за камера Sony.

Била си единствената чуждестранна журналистка, документирала похода на сем терра към столицата.

Да, хората ме гледаха като пратеник на света, дошъл да им помогне да разрешат проблемите си. Придружих ги в целия им 200-километров поход. Това, че съм контактна и любопитна, ги накара да ми се доверят. Също така и фактът, че според тях приличам на бразилка. Разбира се, трябваше да впрегна и актьорския си талант, за да ги спечеля, за да оцелея и аз в тези толкова жестоки времена. После открих италианец, който е бил свидетел на убийствата. Документирах и първия съдебен процес, заведен срещу фазандейро за това, че е изпратил убийци срещу протестиращите селяни. Така стана... Сега казвам, че в живота ми има три съдбовни Б - България, Бразилия и Бирма.

Преди да влезем в Бирма, трябва да ми разкажеш за другия филм, "Инициацията", който си продуцирала и снимала - за обрязването на жените в Мали.

Не съм го гледала, но зная, че е спечелил награда на фестивала Due Mondi във Флоренция. След филма за Бразилия в Рим ми гостува една бразилка, чиято приятелка бе антроположка и изследваше този проблем. Долу-горе по същото време RAI направи и излъчи филм за насилието над деца, а в Париж се вдигна шум около съдебен процес, заведен от малийка, която е била жестоко осакатена като дете. Тогава и аз започнах да събирам информация по темата - един от техните религиозни водачи обясни, че инициацията на момичетата е племенен обичай, който религията толерира, без да го налага.

Жените в някои племена там не могат да се омъжат, ако не са минали през всички степени на инициацията - да, тя се извършва на степени, като последната е пълно зашиване на влагалището на младото момиче. Работата върху филма ми бе възложена от италианската телевизия като част от поредица филми за насилието над деца, аз бях копродуцент. Тръгнахме към Мали - четирима души екип и местни водачи.

Много обстоятелства бяха срещу нас - за ужасните условия, при които трябваше да живеем, не споменавам. Бяхме в село на догони, които се смятат за много силни магьосници, не случайно камерата ни изгоря. И по-късно над този филм сякаш тегнеше проклятие - той бе най-силният от общо 13 по темата, но не можеше да се продава отделно за излъчване, така че потъна в дебрите на бюрокрацията.

Да, но на практика той ти е отворил вратите към Бирма и "Тотал-но отричане", който ти донесе признание...

От телевизията бяха много доволни от този толкова труден филм, затова ми повериха филма за Бирма наистина. Но когато снимането продължи повече от очакваните шест месеца - аз правих този филм в разстояние на 5 години - се дръпнаха и ме оставиха сама.

Каква е предисторията на "Тотал-но отричане"? Как стигна до него?

Гледах по телевизията студентските демонстрации в Бирма през 1988. Две години по-късно в Лондон в една книжарница си търсех атлас и попаднах на книгата на Анг Сан Су Чи - купих си я и реших, че искам да направя филм за тази толкова красива и смела жена. Тя е от етноса карени, дъщеря е на национален герой на Бирма, ген. Анг Су, убит от военните, когато Анг Сан е само на 1 годинка.

Майка й бяга тогава в Индия, момичето расте между Индия и Япония. Запознава се със съпруга си в Бутан, той е професор в Оксфорд и изследовател на будизма. Връщайки се в Бирма, тя става водач на масите срещу режима на военните. И тъй като вярва в ненасилието, именно Анг Сан ги спира да не направят революция и да съборят диктатурата със сила. Въпреки това диктаторският режим я поставя под домашен арест, не смеят да я убият, на нейна страна е народът и демократичният свят. Партията, която тя ръководи, Национална демократична лига, спечелва изборите, но следва нов военен преврат.

Предлагат й да напусне страната, но тя и до ден днешен живее под домашен арест. Нобеловата награда за мир, която й присъдиха, от нейно име получи големият й син. Дори на погребението на съпруга си Анг Сан не отиде, тъй като повече нямаше да може да се върне в Бирма. Та мечта ми беше да направя филм за тази жена. На един фестивал убедих един унгарски оператор да се опитаме да го направим заедно. Шест месеца чакахме виза - аз, унгарецът и един италианец.

Там имахме придружител, който описваше всеки заснет кадър. Влязохме в къщата на Ма Сюю, така там наричат Анг Сан. Въпреки всички обиски, на които бяхме подложени, аз успях да внеса малка дигитална камера. Няма да разкрия как съм го направила. Мислех даже, когато филмът "Тотал-но отричане" спечели наградата, да не се подписвам с истинското си име. Искам да продължа с Анг Сан, искам да се върна отново в Бирма.

Как спечели доверието на героя си от "Тотал-но отричане", Ка Сауа, та той не само те допусна до свидетелите и потърпевшите от индустриалната инвазия в джунглата, но дори те води сам при тях?

О, бях на изпитателен срок. Две години той не ме срещна с ищците по делото срещу компаниите Тотал и Инокал, които строяха газопровода и бяха наели армията да охранява обекта. Нито един журналист не е бил там, само аз заслужих този шанс. Сигурно защото приличам на бирманка!

Била си и при Далай Лама...

Да, снимките ми в Ню Йорк за "Тотал-но отричане" бяха вече приключили, когато прочетох, че Далай Лама ще прави инициация за световен мир след атентата срещу Близнаците в САЩ. Извадих си за три дни индийска виза и тръгнах. В Тайланд обаче се разболях жестоко, мислеха, че имам малария. Трябваше обаче да стигна до щата Гайя, където щеше да е Далай Лама.

Още повече, че ми се обадиха от MPTV, за която снимах филм за карените в Тайланд, че очакват от мен да снимам събитието в Индия. Тестът за малария се оказа отрицателен, но ме тресеше непрекъснато и кашлях, бях направо развалина. Въпреки това тръгнах - от Калкута трябваше да взема нощен влак до Гайя, после рикша до храма Бодгайя. Озовах се рамо до рамо с Вернер Херцог, който снимаше с голям екип и преводач.

Беше много импозантно - хора бяха вървели три месеца пеша от Непал, Бутан и различни краища на Индия, за да пристигнат в уреченото време. И когато Далай Лама излезе пред стохилядното множество, той просто се извини, че е болен и дава среща на хората тук догодина. Мислено поблагодарих на Бог, че стана така, защото самата аз бях толкова зле, че едва ли щях да издържа пет дни.

Кога го срещна все пак?

Той дойде в Ню Йорк да направи една мандала за оздравяване на раните от атентата. В инициативния комитет тогава беше и Ричард Гиър. Оказа се, че аз съм привилегирована, тъй като от пресофиса на Далай Лама ме бяха запомнили от храма Бодгайя. А на следващата година присъствах на инициацията в Индия и от Далай Лама получих благословия.

Милена, ти комуникираш свободно на няколко езика. Специално ли ги учиш или в ход?

Напоследък си мисля, че като ми опре ножът до кокала, и японски ще проговоря. По настояване на родителите си учех английски от много малка. Като постъпих в английската гим
назия, мислех, че ще шашна баща си с желанието да уча френски. Той обаче реагира много бързо и ми предложи да избирам между двама частни учители - едната беше току-що пристигнала от Франция млада жена, която не знаеше дума български. Аз си избрах българката, но татко каза, че не съм познала.

Така започнах с френския и още на следващата година учителката ми ме покани на гости при семейството си във Франция. Стоях там един месец и значително подобрих знанията си. В Италия проговорих бързо, после в Бразилия ми беше лесно с португалския - комбинирах италиански с българско твърдо произношение, та ми казваха, че говоря итаньол. Помага ми и това, че съм актриса, така че с всекиго мога да се разбера и мен да ме разберат.

Къде се чувстваш у дома си? Ти живееш в Рим, родителите ти са в България, прекарваш много време в САЩ...

О, не знам. В Рим не ми се събира да съм прекарала и месец през последните пет години. Сега филмът ми тръгва по фестивали, аз подир него най-напред в Канада. А иначе имам странното свойство да се чувствам у дома си и в колиба в Африка, и в палат на махараджа в Индия, и в Бразилската джунгла. Лесно създавам контакти и трайни приятелства, мога след много време да продължа разговора оттам, където е бил прекъснат поради моето заминаване. Когато камерата е с мен, всичко ми е наред. А, нося си и едно сърчице, изплетено от мама.

Влиза ли в плановете ти да имаш деца?

Аз самата съм дете и се чувствам добре сред деца. Много съм емоционална и се отдавам на мига до край. А животът ми ме води и вървя към това, което съм започнала. Още не ми се е случило, чакам да дойде и този момент и то с нетърпение го чакам. При мен нещата се случват. Когато ги планирам, не стават, явно са заложени.

Будистка ли си?

Да, будизмът е най-близо до мен като философия.