В „Пътят на Юпитер” Мила Кунис е галактическа Пепеляшка, а Чанинг Тейтъм е нейният остроух принц Чарминг, пардон принц Чанинг. Тя е Избраната за Кралица на Галактиката или май беше на цялата Вселена, но не знае това и в началото на филма я сварваме с четка за тоалетна в ръка. Той идва да я спаси от скучния й животец и да я вкара в междузвезден екшън, който чак в последните си 15-20 минути започва да ви досажда.

На мен много ми хареса как Чанинг се носи из звездното небе или направо из космическото пространство върху светлинноскоростните си кънки и ако бях на мястото на Уашовски щях да го накарам поне веднъж да мине на фона на пълната луна – класически кадър. Не може да летиш и да не минеш на фона на пълната луна – Питър Пан минава, Извънземното на Спилбърг върху велосипеда на момченцето минава, Батман минава, дори линейката от „Аризонска мечта” на Кустурица излетя в тази посока. Чанинг на кънките обаче – не. Този на какво се прави?! Вярно, че аз от време на време си затварях очите, защото нещо вестибуларният ми апарат се поразстрои, та може и да е минал, пък да не съм видяла.

 „Пътят на Юпитер” бе набеден от някои американски филмови критици, че му липсват добре изградени конфликти и взаимоотношения, доста смешно твърдение. Филмът е 3D, филмът е технологично зрелище, натъпкан е до козирката със специални ефекти. Неадекватно е да очакваме от него пълнокръвни герои, с психологическа дълбочина, взаимоотношения и прочие. В подобни филми психологията на всеки герой е изкарана на показ първо чрез избора на актьор и след това чрез костюма и грима му. Ето го Еди Редмейн в ролята на злия принц Балем – почти анорексично слаб, гладка коса, вампирски бледо лице, кървави устни и зачервени очи. Веднага разбираш, че той е Лошият. Ето я Мила Кунис с небрежно вързаната си с ластик коса и карираната си риза (карираната риза винаги е знак за обикновен човек, да знаете. Освен на гърба на Бриджит Бардо през 60-те, когато е знак и за секси човек). И ето го Чанинг Спасителя на кралици на вселената – благородни мускули, благородна татуировка, благороден меден цвят на косата и благородни елфически уши. Всички тези герои участват в почти комиксов сюжет. Не можем да търсим тук психологическа достоверност и дълбочина. А и защо пък винаги трябва да има психологическа достоверност и дълбочина!

Уашовски наистина си остават в матрицата на „Матрицата” – култовата им трилогия от началото на хилядолетието, с която те буквално влетяха в историята на киното и промениха представата ни за компютърни ефекти. Да, повтарят се, комерсиални са, очакваме нещо повече от тях, нещо различно. Обаче и „Пътят на Юпитер” е добро зрелище. И най-важното – нито за секунда не претендира, че е нещо повече от това.