Бижутата на мадам Дьо Кабан
Съпругата на френския посланик Ксавие Лапер дьо Кабан – мадам Мария Лапер дьо Кабан, наскоро направи изложба на бижута в галерията на Културния институт на Министерството на външните работи
Лилия Илиева 13 January 2015
Правите ли и мъжки бижута?
По-малко. Първите бяха за съпруга ми – копчета за ръкавели. На благотворителния Парижки бал в началото на октомври дадох чифт копчета за ръкавели – подарък за томболата. В мъжките тоалети в средите, в които ние се движим, има малко място за фантазия. Като се изключи вратовръзката. А аз обичам да правя закачки. Наскоро „сътворих“ ръкавели във формата на скорпиончета за подарък за рожден ден.
Следите ли тенденциите?
Гледам да не го правя. Ако човек ги следи, влиза в спиралата на повтарящи се неща от списанията. Една от големите тенденции сега са цветните камъни. Тя ми допада и я следвам с удоволствие. Любопитното е, че през 2007 г. във Франция излезе закон, според който няма разделение на скъпоценни и полускъпоценни камъни. Което не повлиява ценовите категории, въпреки че гранатът например има толкова редки цветове, че цената му спокойно достига тази на диамантите. Да не говорим, че един средно хубав сапфир може да бъде по-евтин от оранжевите гранати спесартит. Те са относително редки. Цветовете им са много наситени - жълто, оранжево, зелено и черно.
Споменахте Парижкия бал. Говори се, че танцувате прекрасно виенски валс. Откъде сте се научили?
Валсът е стара история. Майка ми ме е учила да танцувам. Тя е на 90 г., разликата ни е голяма. Беше медицинска сестра, но обичаше да танцува и знаеше много стилове. Имаше усет и лека стъпка. На нея дължа вкуса към танците и към елегантността. Във Франция по сватбите след официалната част в кметството и в църквата празненството традиционно започва с виенски валс.
Като студентка с минимални средства обикалях антиквариати да търся оригинални бижута. Влюбих се в камъните в Бразилия.
Той беше пресаташе във Френското посолство, когато през 1992 г. започнах работа тук – правех всекидневен преглед на печата и съставяхме информация как се отразяват френско-българските отношения. Придружавах делегации и им превеждах. Оказа се, че с мъжа ми имаме много общи познати – журналисти, филолози. Връзката ни започна на френски и това си остана езикът, на който говорим вкъщи, въпреки че мъжът ми иска непрекъснато да му обяснявам българския.
И синовете ви ли говорят на френски вкъщи?
Да. Само големият е роден в България, другите двама – в Кипър, и никога не са живели тук. След Кипър живяхме в Джибути в Африка, където се говореше френски, след това във Франция, а после в Бразилия, където се говореше португалски, така че те научиха каквото им беше необходимо, френски – в училище, и португалски – за да могат да се оправят във всекидневието.
Имат прекрасни имена.
Нали?! Асен, Борис, Валентин. За Валентин искахме да носи име, автентично и в двете култури. Иначе баща ми се казваше Асен, а за Борис се вдъхнових от това, което представлява цар Борис I за българския народ. Големият ми син е инженер, но работи в една осигурителна компания в Бразилия. Борис е студент по икономика, Валентин учи в пансион в Париж. Решиха, че не искат да пътуват този път с нас.
Имате ли любимо меню във вашия дом?
Много обичаме да готвим и двамата, даже и децата го правят с удоволствие. Харесва ми да избирам продукти. Запазили сме идеите за различни ястия отвсякъде, където сме били. Във Франция правех бразилски рецепти в рамките на възможното. Готвя мусаки, гювеч, сирене по шопски и, естествено, класическите френски рецепти.
Основната цел в едно голямо семейство е храната да се приготвя бързо. Човек, като се прибере от работа, трябва да успее да включи 4-те котлона. За да къкри нещо и да бъде готово скоростно, защото в къщата има само мъже, които трябва да бъдат нахранени. Така че съм правила много солени кексове, киш и какви ли не други неща. Всяка година, когато идваме в България, отиваме задължително на Женския пазар, където си купуваме съдове. Сервизът ни е от троянска керамика в зелено и кафяво и ни е придружавал навсякъде - в Кипър, в Джибути, в Бразилия и в Париж.
Как започна вашата връзка с Франция?
От моето „р“ (и то се търкулва в гърлото й по специфичния за французите начин). Учителките в училище казаха: „Мария да ходи на логопед!“, а съучениците: „Ти с това „р“ ще учиш френски, естествено!“ Може би затова реших, че няма да избера френския. И двамата ми родители го говореха. Баща ми беше лекар и замина да работи в Тунис. С него и ние с майка ми. Записаха ме в пансион. Беше голяма веселба първата година, защото трябваше да се учи френски и да се наваксва с програмата. Когато се прибрахме от Тунис, завърших френска филология, преподавах няколко месеца френска литература в Университета, после превеждах новини от български на френски в Радио София.