Уди Алън казва в едно свое интервю, че има проблем с разликата между фантазия и реалност и че това е основна тема във филмите му. Обожавам този негов проблем. За мен Уди Алън е едно чудо! Когато съм тъжна, гледам неговите филми. Когато съм щастлива, пак гледам неговите филми. Той е нещо като най-добрият ми приятел. С мен е в добро и в лошо, в здраве и в болест и така ще е докато смъртта ни раздели. Звучи патетично вероятно, но пък е самата истина. Обичам го дори когато е досаден. Дори когато е тавтологичен. Дори когато е дежа вю. И както той казва, че и най-лошият секс не може да е чак толкова лош, така и аз казвам, че и най-лошият филм на Уди не може да е чак толкова лош.

„Магия в полунощ” – не е от шедьоврите на Алън (каквито за мен са „Хана и нейните сестри”,„ Каквото дойде”, „Син Жасмин” и още поне десетина), но пак е безумно лек и очарователен, и те хипнотизира, и не можеш да му устоиш. И както повечето му филми, така и този притежава лекотата на Шекспировите комедии – това е тайната на неговото кино. Дори когато филмът не е комедия, пак е флуиден. Гледаш и се предаваш. Негов си.

От 1969 г. насам Алън е направил 44 филма, което както и да го смятаме е почти по филм на година. Много малко от тези 44 филма могат да се определят като зрителски провал. Критиците са склонни да го определят като повърхностен, но си мисля, че само повърхностен човек ги вижда по този начин.

Преди няколко години излезе един от по-непопулярните му филми – „Ще срещнеш висок, тъмнокос непознат”. Удивителното е, че в него също има готин джаз, герои-интелектуалци с екзистенциални проблеми, лафове, лафчета и т.н, но накрая, съвсем леко и естествено, филмът завършва едва ли не трагично за всеки един от персонажите. Това малцина го умеят – смешно, весело, хахаха, тралала, дърабъра, а накрая всички остават опустошени. Да не говорим за гениалната хрумка в „Каквото дойде”, където главният герой през цялото време периодично говори на зрителите, гледайки в камерата и всички около него смятат, че е лудичък и си говори сам. Накрая го разтърсват и му казват: „Не виждаш ли?! Говориш си сам! Там няма никой!” А ние, които гледаме филма, разбираме, че всъщност само той, лудичкият професор, ни вижда, само той усеща, че стената между двата свята – реалния и филмовия, е прозрачна, че не съществува, че е илюзия. Гениално е това! Гледайте го, ако сте го пропуснали. Да се върнем на „Магия в полунощ”.

Колин Фърт е в ролята на много популярен маг-илюзионист със статут на звезда сред светския елит. Ема Стоун пък е момиче с трансцедентални способности, което прави спиритически сеанси и твърди, че говори с мъртвите. Илюзионистът е краен циник, тъй като отлично знае, че зад всеки фокус стои някакъв трик, някаква техника и няма сила, която да го убеди в обратното. И в същото време, дълбоко в себе си той се надява, че „някъде там” има „нещо”, че невидимият свят все пак съществува и че не всичко е само дебелашката, груба реалност в която живеем. И че не само фокусът, но и истинската магия съществува.

Ето така – на ръба между двата свята – се разиграва тази поредна, и в същото време нова, удиалъновска мелодраматична комедия, потопена в магично-красивите пейзажи на Лазурния бряг, под яркото слънце и под още по-ярките звезди. Избирайки именно тези пейзажи и това вълшебно място за „утроба” на своя филм, Уди сякаш ни казва: светът е красив, светът, в който живеем е магичен, ето аз ви го показвам, вярвайте ми. И ако само за секунда успеем да изключим цинизма си и да му повярваме! Всъщност героят на Колин Фърт – много смешен и някак сгрешен човек – така изключва и включва собствения си циничен мироглед. Все едно с някакво копче. Щрак! – "Аха! Какъв съм глупак! Тя е шмекерка, мошеничка, как можах да й се вържа, разговаря с мъртвите, друг път!" И после – щрак! - „О, тя е прекрасна, наистина има тази дарба, аз съм глупак, през цялото време лъжа, че правя магии, а тя ги прави наистина. През цялото време се лъжа, че магията не съществува, но ето че съществува.” Страхотен!

Действието се развива през 20-те години, любима епоха за Алън. Той твърди, че обича да разказва историите си в минало-свършени времена (обичам този израз на Киплинг „В далечните минало-свършени времена...”), защото в миналото, дори и в не чак толкова далечното, винаги присъства елемент на приказност и забрава.

Изключете цинизма си, влезте в тъмния киносалон и се насладете на магията на този филм. Лечебна е.