Истинска застава в Родопите, направо в нищото, е вдигната от пепелта като феникс и превърната в чудесно убежище за купонджии и любители на приключенията. Застава 12 с позивна „Спартак“ навремето (тук някак от само себе си започваш да използваш някогашната казармена лексика – б.а.) е като увиснала извън пространството и времето къща в най-скритите усои на Родопите, на границата с Гърция, десетина километра над село Барутин.

Откакто отпаднаха границите в Европейския съюз, заставите бяха напуснати и разрушени. Специално тази – една от най-отдалечените, смятана за част от „черния триъгълник“ по южната ни граница, била и опожарена. Намерил се обаче един предприемчив родопчанин, собственик на фирма за дърводобив и дървопреработване, че и ловджия на всичкото отгоре, запретнал ръкави и възстановил част от някогашната казарма.

На Лъчезар Давидов трябва да благодарим, че е запазил и част от кльона, онова чудовищно нещо от стълбове и бодлива тел, при опитите за преминаване през което не се знае колцина нарушители са били застреляни като дивеч. Местните помнят времето, в което граничарите слизали до селото за провизии с катъри и мулета, защото път до заставата и досега няма. Всъщност има, и то не един. Но може да бъде преодолян само с високопроходим автомобил или пеша. За аджамиите в подобни преходи Лъчо е предвидил командирския джип – с него и ние се добрахме до крайната си цел, тихичко шепнейки молитви да стигнем живи. Зад волана на това уникално соцвозило е Реджеб Чолаков, който хем го кара, хем обяснява къде какво има по тези скрити-покрити места.

Реджеб години е работил като горски и познава мястото като двора си в Барутин. Той и съпругата му Зелвера са нещо като управител и домакин на заставата. Докато Реджеб ни развежда из околностите, за да ни покаже пирамидките, пукнатия камък, змиевидния смърч, попадаме на цигански катун. Четири семейства на дървосекачи, с деца като за десет, са наобиколили импровизирано барбекю – тенекия с дупка върху два камъка. А на дупката в тиган се пържат две шепи пилешки сърца. В една дървена къщичка, построена като заслон от ловджиите, в люлка, провесена от тавана, спи бебе. В другите две подобия на палатко-бараки, направени от прътове и найлон, на легла и по земята са нахвърляни черги и юргани. Коне, кучета – отвързани и вързани, прасе – циганите си водят цялата челяд и добитъка. Но казват, че работят здраво и за няколко месеца в гората изкарват добри пари. Най-странното е, че там, където ние мъчим джипа, част от тях са стигнали с едно червено беемве. Ей така, паркирали са си го на поляната и пак с него ще си ходят към Велинград. То си е част от катуна като каруците, теглени от конете.

Освен лакърдиите за мечките, които хранят в заставата, Реджеб разказва и местните легенди. Една от тях е свързана с пукнатия камък – огромна морена насред гората, сякаш дотъркаляна от великани, които са си играли с камъни. На една такава група казват Кокошката с пиленцата, друг балан с колосални размери криел древно светилище... Абе пълно е с чудеса. Но най-голямото чудо е девствената приказно красива родопска гора. Девинското горско стопанство, казва Реджеб, било единственото у нас сертифицирано по европейски стандарти. Заради биоразнообразието, но все още имало проблем с битовите отпадъци. И си върви Реджеб, и си събира пластмасови бутилки. Да се чуди човек кой вдън гори тилилейски разхвърля боклуци!
Докато се върнем в заставата, Зелвера вече пече клин. Сварила е боб от нейния в градината, с който като си идва братът на Реджеб от Щатите, пълни куфара. Нищо друго не искат роднините на хората от Барутин, пръснати по Австралия, Германия, САЩ – само боб и мед. А ние искаме да си опечем гъбите, набрани по пътя. Зелвера ги приготвя по местна рецепта – с лук, чушки и домати, така че да си оближем и чиниите, и пръстите. После... идва време за вечерна проверка. На плаца с пилон, на който се вее трибагреник. Шегувам се.

Практика е когато една компания резервира заставата, дори и да не запълва всички места, други посетители да не се приемат. Сградата може да приюти в двойни и тройни стаи 20 души. Всяка е с различни домашно тъкани черги, а леглата са застлани с чудни родопски китеници. Отопляват се с локално парно, но юрганът е задължителен дори и лете. Всяка стая е със самостоятелни баня и тоалетна. В просторната трапезария има камина, отвън на двора – пещ. Има и малка трапезария с пещ и много яка маса от черна елша, край която като нищо могат да се наместят за пир 12-15 души.

Ако питате за цените, една нощувка с хранене е 25 лева на човек. Ако искате нещо повече, вижте в сайта телефоните, на които може да се обадите. И ако идете на това заветно местенце, за което ви разказах, моля, дръжте се като европейци, не оставяйте Реджеб да ви събира бутилките!