Музикалните критици я описват като „костюмът Chanel на аренби музиката“ или „малката черна рокля на соула“. Световноизвестна е с хитовете си All Around The World, People Hold On, The Real Thing, You Can’t Deny It и с римейка на песента на Бари Уайт Never, Never Gonna Give You Up. Лиса Стенсфийлд е номинирана два пъти за Grammy, има награди BRIT, Ivor Novello и Silver Clef Award. Продала е повече от двайсет милиона копия от албумите си и споделя: „Нямам нужда да пея за пари. Отдавна го правя просто защото обичам да го правя.“

Срещаме се с Лиса в Рочдейл, Англия – градът, в който е живяла като дете и където е започнала кариерата й. Повод за интервюто и специалната ни фотосесия с певицата е концертът й у нас – част от турнето за новия й албум Seven. Благодарим на BG Sound Stage и Keenacts.

Рочдейл е на 16 км от Манчестър, в Северна Англия. През XVIII век принадлежал на рода на лорд Байрън, но поетът бохем го продал. В началото на XX век бил един от градовете, в които избухва индустриалната революция, и заедно с фабриките за памук, вълна и коприна тук процъфтява и търговията. Вместо динамиката на индустриален и търговски център ние усетихме спокойствието на английската провинция с ниските й червени тухлени къщи, съпътствано от магазини за по един паунд и преобладаващо пакистанско население.

Даже англичаните се шегуват, че на влизане в града им искали паспорт. Местните все пак са много любезни. В центъра се издига елегантната викторианска сграда на кметството с часовник, подобен на лондонския Биг Бен. Типично английска, много красива. Толкова, че някога Хитлер искал да я пренесе парче по парче в Германия. Сега в една от залите преподават уроци по танго, в друга – съдебната – снимат документални филми за BBC. Наблизо са най-старата местна катедрала, Музеят за изящни изкуства и голям стар гостоприемен пъб. Оттук е започнал пътят на Лиса към световната сцена.

Политиката, изкуството и бирата

са основни стълбове в живота на Острова. (За футбола ще замълчим.) В пъбовете на Рочдейл всеки ден се изливат много литри английска бира с най-живописни имена като „Русата вещица“, „Абатът“, „Строител на вагони“ и „Умисленият стар петел“. Най-оживено е между 17 и 20 ч. Към 21 заведенията започват да опустяват, към 23 ч. са празни. В подобен типичен британски пъб – The Baum, в близост до дома й, – снимаме Лиса Стенсфийлд. Тук заедно с групата й Blue Zone е била първата й фотосесия. „Точно тук ни снимаха за първи път. Фотосесията беше за плакати, с които да рекламираме групата. Много се вълнувахме. С Иън (Девъни), съпруга ми, и нашия приятел Анди Морис, които бяха мои съученици, дотогава не го бяхме правили. После са ме снимали милиони пъти. Много от тях даже не помня.

Случва ми се да гледам фотоси и да се питам: „Боже, къде е било това? Кога е било? В Америка ли се е случило, в Рио ли?“ Всичко отминава като полъх на вятъра. С онези снимки все едно търкулнах снежната топка надолу и тя се превърна в лавина. Сякаш отворих вратата и се включих в Играта на голямото отгатване. Правиш някакви неща, без да знаеш какви и накъде те водят, но те те водят до следващи. И се държиш все едно всичко ти е ясно. Сега вече знам“ – казва Лиса. И добавя: „Пия бира – проследила е погледа ми към чашата „Старо английско“ пиво до стола й. Замълчава. – Да остане между нас!“

Виж кой се смее

Красива е. На моменти прилича на Бри от „Отчаяни съпруги“. С фино тяло, много елегантно облечена, стилна. Държи се суперпрофесионално по време на снимките и интервюто, впоследствие, когато се присъединява към нас в пъба, е много мила и внимателна. В същото време е хулиганка. Гласът е препечен от тоновете цигари, изпушени допреди петнайсет години, когато ги е отказала. Смехът е груб и гръмогласен. Толкова несъразмерен на крехкото й тяло. Представям си я как гледа мачове на стадиона и свири пронизително с два пръста. А сега седи на втория етаж на The Baum, почти напълно гримирана. Остава само да й сложат червило. Фризьорката довършва прическата й. На закачалки по шкафовете наоколо са пръснати различни рокли, на две от масите са подредени обувки и бижута за предстоящата фотосесия.

Джони Блуайс, един от най-ярките лондонски стилисти от 2008 г. насам, работи по стайлинга за фотосесията ни, за албума на Лиса и за концертите й. Мимоходом ще споменем, че Джони се грижи и за имиджа на Лана дел Рей, негови аксесоари носи Лейди Гага. Но пред нас е съгласен да коментира единствено и само работата си с Лиса. Така работят професионалистите. Пак само в скоби ще добавим, че хонорарът му е четирицифрен. Самият Джони – много колоритен в публичните си изяви – се оказва изключително скромен, концентриран и всеотдаен в работата си.

Снежната топка

„Когато дойдохме с родителите ми в Рочдейл, бях на единайсет – продължава разказа си Лиса. – Стори ми се направо шикозен на фона на Хеуърт, където живяхме след Манчестър. Класът ми беше много готин, имах добри приятели. Жалко че не останах за по-дълго. Избягах от училище веднага щом можах. Получи се естествено.“ На 14 Лиса печели състезание за млади таланти и възможност да запише песен. Записва три сингъла, води телевизионни предавания. „Обличаха ме като лошо копие на Джоан Колинс – споделя. – И станах малолетна знаменитост. Печелех по 500 паунда на седмица, при това само за да кажа няколко думи и да се усмихвам.“ Появява се и в сериал, записва джингли в радиото. Пее по клубове. „Напуснах училище не защото не ми беше интересно. Напротив, просто не успявах да пея нощем по клубове, а през деня да съм примерна ученичка.

Мислех: „Мамка му, няма да се занимавам с това даскало. Аз съм си кабаретна звезда!“ Със съучениците й Иън и Анди се сближили покрай един училищен мюзикъл, в който тя пяла, а те свирили. Правят заедно група. Пишат няколко песни, записват демо и обикалят звукозаписните компании да го предложат. Намират път. Решават да издават само с името на Лиса. Големият им/й пробив е с песните This is the Right Time и All Around The World. От първия албум на Лиса Affection са продадени пет милиона копия. Става три пъти платинен в Англия, платинен в САЩ, Канада, Германия, Испания, Швеция и Швейцария и златен във Франция, Финландия и Австрия.

Кога разбра, че си известна? – питам Лиса.

На излизане от един хотел в Лондон. Отивах да си купя нещо за ядене. И изведнъж пред мен – огромен билборд, а от него ме гледа моето лице. Помислих си: „Ама това съм аз!“ И изведнъж ми се стори, че всички ме гледат, гледат само в мен. Никой не го правеше, естествено, но аз започнах да се държа все едно е така. И това беше един от проблемите ми като по-млада. Сега ми е все тая.

Как ти се отрази известността?

Не бях готова за мащаба на това, което се случи. За една година обиколих света четири пъти. Слава Богу, не станах от тези, които тичат до будката всяка сутрин, за да прочетат какво пише за тях във вестниците, дали са ги споменали някъде. В момента, в който започнеш да вярваш, че си това, което хората си мислят, че си... заминаваш! Заедно с известността имаше и много, много работа. Спомням си, че съм давала интервю за едно радио, седнала на тоалетната чиния – дотолкова нямах време. От работа и стрес започнаха да ми се появяват ранички в устата. Не можех да ям, много ме боляха. Не можех да преглъщам.

Винаги съм била слаба, но тогава... Боже, как отслабнах тогава! Станах толкова кльощава. Каквото и да сложех в устата си, пареше. Научих, че има неща, които мога, и неща, които не мога да ям. Минах на супи без подправки и без сол. И след девет месеца се оказа, че съм алергична към собствената си слюнка.

Не е ли готино да имаш рядко заболяване? Това те прави рядка птица.

Ха-ха-ха! Но пеех дори по време на алергията ми. Като отидох на лекар, толкова бях отслабнала, че ме питаха дали са ми извадени сливиците. Бяха станали като зърна от леща, съвсем мънички. Лекарят ми каза, че трябва да пея от диафрагмата, не от гърлото, защото съм ги направила на нищо. И тогава намерих точния лекар – професор Чалаком. Той ме спаси. Лекува ме със стероиди. Правех гаргара с тях. След година болка и агония се оправих просто за седмица. Но ме предупредиха, че може да се появи отново. Поне сега знам какво е и как бих могла да се излекувам. Ама ако всичко е фантастично през цялото време, нищо няма да научиш.