Когато семплият ковчег, увит във френското знаме, напуска старинната  парижка църква Сен Рош, носен от четирима мъже в черно, тълпата отвън избухва в ръкопляскания. Франция изпраща един от своите герои - последния мохикан на френската висша мода и елегантност - Ив Сен Лоран, носител на Ордена на почетния легион. Той си отиде на 1 юни 2008-а, точно два месеца преди да навърши 72 години.

Това не е обикновено погребение - това е политическо събитие. Един по един от църквата излизат президентът Саркози и жена му Карла Бруни, бивш модел на Ив Сен Лоран, кметът на Париж, културната министърка, бившата първа дама Бернадет Ширак… На огромен плазмен екран близо до църквата тълпата следи церемонията и наблюдава в едър план разплакани големите живи звезди на Франция. Нещо, което никак не би харесало на мосю Лоран, който винаги се е отвращавал от социалното воайорство и безмислената публичност. Тук са Катрин Деньов, която не сдържа сълзите си, носейки сноп свежи житни класове, музата на Ив Лулу де ла Фалез, заради която кутюрието създава дамския смокинг, цялото съзвездие френски дизайнери - Валентино, Лакроа, Готие, Галиано, Джамбатиста Вали, Стефано Пилати – последният креативен директор на Ив Сен Лоран… Тук са най-красивите жени на всички времена, някога дефилирали по подиума в неотразимите рокли на кутюрието.

Подкрепяна от двете си дъщери, бавно слиза по стълбите и 95- годишната майка на великия дизайнер. Последен излиза побелял мъж с пресъхнали от мъка очи - Пиер Берже, спътник, любовник, приятел, съдружник и човек, без когото митът Ив Сен Лоран нямаше да е реалност. Петдесет години са минали от времето, когато двамата се срещат в Париж и светът на модата се променя.

Пиер Берже и Ив Сен Лоран

...Пиер срещнал Ив в най-тежкия период от живота му. Ив Сен Лоран току-що е излязал от психиатрична болница в Париж с неприятната диагноза психическо разстройство. Бледият, почти прозрачен младеж попаднал в болницата направо от бойното поле на размириците в Алжир, където отбивал военната си служба. По заповед на Де Гол армията трябвало да потуши въстанието на алжирските французи, които се борели за независимост. На практика Лоран е трябвало да се сражава и против собственото си семейство, защото той е роден в алжирския град Оран на 1 август 1936 г. Нежният като мимоза младеж, който стоически търпял подигравките на съучениците си заради явната си хомосексуалност, в Алжир получил нервен срив.

Когато Пиер го срещнал, Ив бил зашеметен, потиснат и лишен от всичко – модна къща „Диор“ вече била обявила, че той повече не е неин моделиер. Лоран паднал от изключително високо - преди да замине за Алжир, модната къща го готвела за наследник на великия Диор. Ив лежал в малката си квартира отчаян и лишен от пари и надежди. След преживяното тежал точно 35 кг. Кой ще вземе на работа изгонен от „Диор“ моделиер на 22 години? Бил готов наистина да умре. Тогава  Берже му дал от своя прагматизъм, енергия, оптимизъм и здрав бизнес нюх. Двамата започнали връзка, достатъчно сложна, за да бъде определяна просто като романтична. Берже дал на съд от името на Ив модна къща „Диор“ за нарушаване на договора и я осъдил на 680 000 франка, намерил помещение за студио в 16-и квартал на Париж и инвеститор – милионер от Атланта, готов да вложи почти един милион долара. И обявил в Париж, че най-талантливият френски моделиер открива собствена модна къща и скоро ще покаже новата си революционна колекция.

Разбира се, без таланта на Лоран, без неговите находки, възхитителни рокли и способността му да съчетава дори несъчетаемото нищо нямало да стане. Но без Пиер - идеалния мениджър, а също директор, охранител, домашна помощница, асистентка и секретарка, нямаше да има империя, наречена «Ив Сен Лоран». Пиер пръв усетил, че името ще бъде важно колкото самата модна къща и че с него ще може да се търгува. Когато в края на 70-те започва модата на лицензирането, именно Берже продава бренда „Yves Saint Laurent“ наляво и надясно: с марката YSL се появяват очила, чанти, даже запалки. Така Ив Сен Лоран станал най-богатият моделиер в историята и най-после водел живота, за който отдавна мечтаел: общувал с най-бляскавите жени, в собствената си модна къща бил цар, върховен властелин, бог, обгърнат в тайнственост и перфекционизъм. Трудно било да попаднеш в обкръжението му, познанството с него било висша милост, предавали мнението му от уста на уста. Берже решавал кого да допусне или да не допусне при него. Берже правел всичко, за да може Ив да твори и да не се занимава с нищо друго.

Когато Ив Сен Лоран твори…

Никой не знае защо и как Бог вдъхва талант на някого. Ив Сен Лоран е от малцината избраници. На 17 години, изчервен като момиче, стоял със сведена глава пред краля – 52-годишния Кристиян Диор. Един редактор на Вог, Мишел Брюноф, показал скиците на Ив, с които младежът спечелил конкурс за проект за коктейлна рокля на Синдиката на производителите на вълнени изделия. Диор разглеждал скиците внмателно. „С какво е занимавате, младежо”, попитал той. „Преди три месеца се записах за студент в училището по висша мода към Камарата на модата в Париж”, отговорил срамежливият младеж. „Нямате нужда от обучение, назначавам ви”, отсякъл кутюрието. Годината е 1957-ма. Цели три години Лоран бил звездата на Диор. Правел това, което умеел най-добре – рисувал. Всичко, което искали от него: шапки, блейзери, палта и пелерини, чанти, пантофки, аксесоари, дълги или къси поли... Бил пълен с фантазия, скиците му поразявали с лекота и елегантност, с вълшебен усет към цветовете, с брилянтните си линии. Често се връщал в родния си дом в Алжир и сред тишината на разкошния буржоазен дом, ухаещ на арабски ментов чай, обмислял колекциите си. Още първата му колекция от името на модна къща Диор през 1958 г. подсказвала за новаторство и необикновен почерк, модните журналисти оживено коментирали странния трапецовиден силует: роклята с тесни рамене и разкроена пола. Тази история сега звучи нормално - модните къщи търсят млади дизайнери и им гласуват огромно доверие, битката между модните гиганти е за сърцата на младите. Но в средата на миналия век назначаването на млад, необразован човек за дизйнер било равносилно на революция.

Когато, закрилян и подкрепян от Берже, Лоран започва да работи за себе си, се затваря с денонощия в ателието. Работоспособността му е чудовищна. Интересът към дрехите му – огромен. Неговите дълги коктейлни рокли са изящни и великолепни, късите му рокли с тесни рамене и трапецовидна пола - белег за френски шик и модерност от началото на 60-те. Но истинска революция предизвикват костюмите му с панталон. Дори хомосексуалната му връзка не скандализирала така обществото, както дамският костюм с панталон. Облечена в такъв костюм, кинозвездата Ник Кемпър била спряна на входа на шикозен ресторант в Ню Йорк. Етикетът не допускал подобно облекло. Последвал кратък скандал и постъпката, с която Кемпър останала в историята - пред изумените очи на портиера тя събула панталона и влязла по дълъг тесен жакет в ресторанта. Скоро в ресторантите на Лондон и Ню Йорк гордо и безпрепятствено започнали да влизат дами, облечени в костюми с панталон.

Само години по-късно същите дамите сменят костюма със сафари жакета с къс ръкав на Ив Сен Лоран, а вечер носят къси коктейлни рокли с марката YSL, които силно напомнят за африкански сарита, обшити с дървени перли и пайети. На неговите ревюта се появили за пръв път и смелите за времето си рокли с прозрачни топове, роклите в стила на холандския абстракционист Мондриан, ослепителните съчетания от елекрико возелено и електриково синьо. После светът полудял по  сватбеното палто в хипи-стил, направено от Ив Сен Лоран в 1971, после – по битническия му шик, който всички млади европейки копират: черно кожено сако, черно поло и високи кожени ботуши.

"Съжалявам само, че не аз измислих джинсите", казва Ив Сен Лоран.

Те имат изражение, стил, сексапил и простота - всичко, което съм искал да постигна в дрехите.» За сметка на това обаче Лоран измисля линията прет-а порте, т.е. конфекцията, която приземява и демократизира модата. «Шанел освободи жените, Лоран им вдъхна сила», обобщи в прощалното си слово Александра Шулман, шефката на английския Вог. Дали обаче гениалният дизайнер е виждал жената силна и горда като амазонка? «Всичко, което една жена трябва да носи, за да е красива, е черен пуловер и черна пола. И да е облегната на ръката на мъжа, когото обича», казал веднъж Ив Сен Лоран.

Тази капризна любовница, славата...

Години след това Лоран ще съчини по молба на вестник „Фигаро“ есе за славата. „Обичам славата – пише той. - Славата е празник. Тя блести. Тя сияе. Тя е чаша с шампанско. Златото на свещниците, златото на медалите. Славата е само златна. Тя е стара и вечна. От нея остава само шумът. Тя избухва. Тя се взривява. Тя те поваля на земята. Тя плюе на всичко. Тя прекрачва през каквото поиска. Тя тревожи. И аз я искам. Тя ми дава сили. Пречиства ме и ме балсамира. Аз съм разпънат на гърдите на тази полубогиня, кралица, наречена Слава.“

„Той все пак си е загубил ума“, шепнели в модните кръгове, докато си предавали от ръка на ръка вестника с есето на маестрото. Лоран не им обръщал внимание. Да, той не е здрав. И не го крие. Успоредно с есето било поместено голямо интервю, в което той признава за проблемите си с наркотиците и алкохола и за депресиите, заради които лежи в психиатрични болници. Но в есето няма и дума за това. Тогава той  виждал и чувствал славата, къпел се в нейното златно сияние, опиянявал се от гибелното й очарование.

Лоран и Берже живеели в лукс и разточителство, купили си вила в Маракеш, после още една и още една и отивали там, когато имали нужда от покой и вдъхновение. Лоран открил прелестта на мароканския хашиш, на литрите пастис и на канадското уиски. Опиумът, с който той извиквал на помощ фантазиите си, станал име на знаменития му парфюм – Опиум, 1971 г. Същата година той позирал гол, с емблематичните си тъмни очила и дълга коса, за да рекламира парфюма си YSL pour homme и предизвиква скандал. Но всяка негова следваща колекция предизвиквала все по-голям възторг.

В парижкото общество шушукали, че Берже държи Лоран в железни ръкавици и паразитира за негова сметка. Само Пиер знаел колко това не отговаря на истината. Зад срамежливостта и крехката изнеженост на маестрото се криела желязната същност на човек, който можел до сутринта да пие в клуба, а после да отиде в своето студио и до вечерта да обсъжда скици. Пиер изпълнявал и всичката черна работа – крещял, интригантствал, насъсквал и си докарвал многочислени врагове. Но без мълчаливото съгласие на Лоран не правел и крачка. Само Берже знаел какъв ад е да съхранява блестящата фасада на модна къща „Ив Сен Лоран“. Защото

Зад бляскавата фасада се настанила разрухата.

С годините Лоран се превърнал в мрачна и депресивна личност с тежък характер. „Той е роден с депресия”, обичал да казва Берже. Ив буйствал, трошал кристални сервизи, неведнъж сядал пиян в колата си и после Берже го издирвал по всички парижки болници. Пиер търпял всичко. Все по-голямото количество алкохол. Експериментите с кокаина. Безкрайните депресии. И вечните жалби: „Вече за нищо не ставам. Дори не мога да гледам празния лист. Висшата мода ме задушава, вече не ми е интересна...“ Пиер не успял да запази спокойствие само веднъж – когато Лоран започнал роман с любовника на Карл Лагерфелд. Двамата официално се разделили, но Берже продължил да движи делата на модната къща и правел всичко, за да се появяват нови колекции. Именно в годините на най-тежки депресии Ив Сен Лоран сътворил една след друга няколко прекрасни колекции: тази в чест на Дягилевите руски сезони, бродуейската колекция, колекцията „Опиум“ и още, и още.

Нещата обаче не вървели на добре. Вечното недоспиване, постоянните нервни сривове, транквилантите, алкохолът и кокаинът направили своето. Лоран напълнял, започнал да забравя, ръцете му треперели и все по-често лежал в частни клиники. Модната къща прикривала причините за отсъствията му. Той все по-рядко се появявал пред публика. Трудно се движел, веднъж едва не паднал, излизайки на подиума, и бил принуден да се опира на моделите, а зад кулисите го чакал лекар... След петролната криза през 1973 г. клиентелата на висшата мода рязко намаляла. Началото на този срив освен това съвпада с възхода на дизайнери като Джорджо Армани и Джани Версаче, създаващи продаваеми колекции прет-а-порте. Френската висша мода, чийто последен мохикан е Ив Сен Лоран, започва бавно да залязва, за да изгрее звездата на Милано.

2002-а

... Домът на ул. Марсо, където Лоран по цели нощи рисува, измисля, обучава модели, посреща постоянни клиенти (Катрин Деньов, баронеса Ротшилд, принцеса Матилда Бонапарт, Палома Пикасо, Бианка Джагър, Фнасоаз Саган..) отдавна е превърнат в музей, след като през 2002 г. Ив Сен Лоран тържествено обяви, че се оттегля от висшата мода. На прощалното ревю той едва се държи на краката си. „Днес се разделям с професията, която толкова силно обичах, казва геният в прощалното си слово. - Знам, че направих много за модата и отворих за жените една дотогава забранена вселена.” През 2002-а загубите на модната къща са над 15 млн евро.

Модната къща Yves Saint Laurent rives gauche е продадена още през 1999 г. на Gucci Group за 70 млн. долара плюс процент от продажбите. През 2004 г. тя беше затворена завинаги. Сега там се помещава фондът на Лоран и Берже с над 5000 модни образци - фотографии на стари колекции, култови рокли, ескизи на театрални костюми. Най-добрите години на маестрото, запечатани на лента. Горните етажи са архив и библиотека, отворени за студенти, ученици, експерти по история на модата.

... След 2002 г. Лоран почти не излиза от дома си. Чете по малко, гледа телевизия. Помощници отварят пощата и му четат писмата на глас. Сутрин той се разхожда с кучето си Мужик. То му е четвъртото или петото, всичките са порода френски булдог. Погребал е предишните в градината си, всеки път е страдал безутешно, после си е купувал ново куче от същата порода и му е давал същото име. Често при него идвал Пиер, който продължавал да е неговите очи и ръце. Брендът YSL отдавна е продаден и препродаден, Ив даже не се интересува на кого. Той получава годишен приход, изчисляван на милиони.

Той живеел в миналото, макар и преодолял преди години кокаиновата зависимост, всеки ден ходел в частна психиатрична клиника, в Американската болница в Париж за него винаги имало резервирана стая... Но справяйки се със себе си, изведнъж разбрал, че модата все по-малко му е интересна. Нямало повече кого да облича. Клиентките му остарели, някои починали, а младите се интересували от съвсем други линии и цветове. Той с омерзение се вглеждал в уличната мода и се ужасявал от нашествието на пънка, Вивиън Уестууд (която остави бели рози на гроба му) и други подобни глупости.

Здравето му, силно разклатено, не му оставяло илюзии за края. Някак между другото му поставили и диагнозата – тумор на мозъка. Тя го оставила равнодушен. Неговият живот отдавна свършил. Заедно с края на висшата мода. Той единствен останал до края. Да.