Сред „златните медалистки“ позиращи сякаш за прощална снимка в училищния албум са модели като Аманда Мърфи и Магдалена Ясек, а „униформите“ им преливат от пъстри принтове и аксесоари на двама не по-малко ярки артисти: илюстратора Жан Детлан и стрийт-арт художника Габриел Спектър, с чието сътрудничество дизайнерката създаде и новата си колекция.

А как се създават колекции диктуващи модата на големия подиум и какво е нужно, за да направиш модна империя (например ум на хищник, сърце на революционер и вкус, който като английска ливада е косен 100 години) можете да разберете от книгата на Джан Луиджи Паракини „В света на „Прада“ (ИК „Колибри“).

Ето и няколко откъса от книгата (със съкращения):

В началото бяха чантите

Всичко започва през 1913 г., когато дядото на Миуча – Марио Прада – и брат му откриват в прочутата миланска Галерия „Виктор Емануил II“ елегантен магазин, над който се чете надписът„Братя Прада“. На рафтовете и витрините са изложени куфари и пътнически сандъци с многобройни отделения, пътни чанти, вечерни дамски чанти с необичайни висулки с форма на череп, бастуни с дръжки от слонова кост, гребени от костенурка... Те са изработени от слонска, моржова, алигаторска, змийска и от какви ли не още кожи на редки животни. Най-търсените артикули са кожените несесери за пътуване с орнаменти от кристал и едни странни сандъци за морски пътешествия, наподобяващи подвижни гардероби. Успехът на магазина е толкова голям, че през 1919, само година след края на Първата световна война, той става официален доставчик на Савойската династия, възможно най-престижното отличие.

Сблъсъкът на носовете

Петък, 10 юни 1977 г., една съдбовна дата. В Милано, малко преди единайсет, една госпожица с бежова копринена блузка и пола с етномотиви от „Ив Сен Лоран“ и с обувки на висока подметка с кожена лента около глезена, излиза от магазин, собственост на семейството й, и се насочва към Международното изложение на кожени изделия „Мипел“.Решила е да хвърли поглед на един щанд, защото са й казали, че чантите на него твърде много приличат на тези от нейния магазин. Дали не са имитация? Над щанда виси надпис „Сър Робърт“ и наистина в чантите има нещо до болка познато. Пред съкрушената госпожица се изправя младеж в син костюм и бяла риза, с непокорна черна коса и леко предизвикателно изражение.

Госпожицата е Миуча Прада, на 29 години. Младежът е Патрицио Бертели, на 31. От първоначалното впечатление, когато тя си мисли „колко е арогантен“, а той си казва „как си го проси“ (и двамата са прави), се заражда странната и специална алхимия на една двойка, която ще напише важна страница в историята на модата. Това е среща между двама души, всеки от които се отличава с интелигентност, изключителен усет към красивото и завиден нюх, дължащ се отчасти и на факта, че той и тя имат възголемички носове. А носът олицетворява нюха към новото, стремежа да извървиш пътя, изпреварвайки другите.

Сватбата

В началото на 1987, след осем години щастливо съжителство, укрепнало във вихъра на поредица караници, те обявяват, че ще се женят. В съзвучие с техните разбирания сватбата не е пищна, няма фойерверки, нито ВИП персони, само стотина роднини, приятели, сътрудници и работници от фирмата. Но вкусът към детайла, своего рода професионална деформация, не липсва. Тя е облечена с рокля в зелен цвят като този на войнишките униформи, ушита в миланското ателие на сестрите Ферари. Той, видимо развълнуван, е в строг сив костюм. Говори се, че по повод сватбата си с Прада Бертели е произнесъл фраза, станала впоследствие една от най-често цитираните: „Тъй като Миуча беше първокласен стилист и работеше неуморно, разбрах, че щеше да ми струва по-малко, ако се оженя за нея.“ Заминават на „сватбено пътешествие“ преди самата сватба, по новогодишните празници. Кратък престой в Москва и по-дълъг в Ленинград, където по цели дни обикалят из Ермитажа, впечатлени от богатството на колекциите.

Караниците

Какво става с двойката Прада–Бертели? Някой и друг слух, някоя и друга клюка, които не се спестяват дори на царстващи двойки. Те, които бяха включени (от „Тайм“ през 2006 г.) в стоте най-влиятелни двойки в света, сигурно вече са се примирили с всичко това. „В края на краищата – разказва Миуча, която признава, че в любовната си връзка се държи „като светица“, –не знам какво е отегчение. Подлагам на непрекъсната проверка чувствата си към моя живот и брак. Случва ми се да го мразя и да желая да го убия, но когато се върне у дома късно вечерта, винаги му показвам, че съм донякъде доволна.“